ДЯКОНЪТ

Калина Сотирова 

......
Уверен в нуждата тези, които са се посветили на освобождението на България, да бъдат нравствено чисти, той казва: „Аз не смея да пущам хора да лъжат народа... В народната работа няма шега. Пазете се, ви казвам!”

През април делото боледува от интриги. Анастас Попхинов пише на Левски: "Ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш завсякога!"

С мисъл да опази архивите на организацията, на път за лична среща с емигрантите в Букурещ, Левски минава през Ловеч, но е предаден. Арестуван е на 26 декември. След кратък съдебен процес на 19.02.1873 г. е осъден на смърт и обесен.

Васил Иванов Кунчев, дякон Игнатий, главният книжар, Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, Лъвский, Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо – твърде много имена за един човек. Днес той е национален герой, всички знаем кога и къде е роден, как и защо е загинал 36 години по-късно.

    Твърде много томове са изписани за революционната дейност на синеокия четник от легията на Раковски.
Литературни творби, изучавани в училище, оживявават постоянно спомена за него.
Но преди да се опитаме да го канонизираме, нека го видим като обикновен човек. Васил остава без баща на 14 години, заедно с другите си двама братя се грижи за прехраната на семейството.
На 21 години става монах, което означава ученик; после, докато учителства във Войнягово (Карловско) и Еникьой (Добруджа), той не забравя молитвата, която го е смирила до степен на пълно посвещение.
Дали копнежът на Левски – «чиста и свята република» и християнския Бог си противоречат, или се допълват е труден въпрос. «Святост» и «чистота» са понятия от християнския речник, не от Просвещението, от чиито идеи Васил несъмнено също е повлиян. 
......
Интересно и любопитно е не само как живя той, но и с какви думи умря. А те са: "Помнете ме като йеродякон Игнатий!" Защо? 

Да, той убива човек, и в архивите свидетелстват за неговото разкаяние пред революционния комитет. Да, той не е безгрешен. ...
.......
На въпроса: „Какво е занятието ти?” той отговаря: "Занятието ми е да облекчавам положението на българите. И обикалях, за да им давам упование... Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия... Ах, Българийо, Българийо! Събуди се, събуди се от дълбокия си сън!... На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от вас да не се разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз вече отивам, Богу дух ще предам.”
Първи и последен път, в който Левски критикува своя народ. За каква свобода говори тук Левски – политическа или духовна?
Стоян Михайловски, в условията на вече “свободна” България допълва горното, като казва: “Българинът не е свободен, той е само освободен”.

    Какво говорят архивите, и по-специално тефтерчето, на «човека, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба ... известен и в Бабаалието (Високата порта)»  съхраняван днес в БНБ.
В началото на бележника, който Левски винаги е носел у себе си,  стоят част от тропар за Св. Св. Кирил и Методий, изписан с калиграфски почерк, и думите: «Нека Бог ни защитава, както прави всегда Той. Сбогом». Защо?
Защото за дякона, за учителя Левски само един просветен народ, който знае защо и как да се моли може да изгради «чиста и свята република».

Дали тази негова вяра е утопия или не – читателят да прецени.

Тефтерчето съдържа данни за всекидневието му (облекло, храна); за неговата душевност (влечение към поезията, народните песни); за вярата му, за традициите, които спазва; за готовността да се притече на помощ на слабите, за непоклатимата му неподкупност (точно води комитетските сметки и личните си разходи).
На с. 54 е написана една дума, последвана от четири въпросителни: «Народе????» И тук е мястото на третото реторично «Защо» в тази статия.
Фактите от края на живота му обясняват донякъде «фона», породил това «Защо». А те са:

    Левски е предаден и заловен на 26 декември 1873 г. До Арабаконак го водят двайсет заптиета, но никой не се опитва да го освободи. Защото «преклонена главица – сабя не я сече» или защото:

    - Той е от Карлово, променя всяка седмица лицето си. Със среден ръст, светлокестеняви мустаци... А очите му са големи и пъстри...

    - Аз самичък издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик! Възнаградете ме! Това искам! Ето - аз издавам!

    - Преди ние не знаехме що е това комитет! Дяконът – той ни вкара!

    - Вземаше ми тескерето и минаваше във Влашко! Ето, казвам му го в лицето!

    - А бе, Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат.

    Какво си е мислел Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, Лъвский след като е чул тези думи?
Никога няма да узнаем. Защото той мълчеше. Не предаде никого, не издаде нито едно име. Докрай. Остана сам. В затвора. Изоставен от тези, на чието освобождение се бе посветил.
Османският паша ли предаде и осъди Левски? Само един съди живи и мъртви и тогава, и днес, според вярата и делата.

През студения февруарски ден на 1873 пред земния съд, пред народа, но и пред Бога, Левски пожела само едно: «Помнете ме като йеродякон Игнатий». «Дякон», не апостол или революционер; «Игнатий», не Левски, даже не и Васил.
Този завет в едно изречение казва всичко за вярата и копнежа за Свобода, чистота и святост в сърцето на един мъж, който се посвети и обикна докрай.

    «Ние днес можем много неща. Можем да изчислим с компютър колко дни е живял. Тринайсет хиляди. За тринайсет хиляди дни той за нас е направил всичко. Ние за него - колкото троха... Гроб не ни трябва. Апостола ни трябва... Иначе, колкото пъти погледнем в очите му, толкова пъти ще ни пресреща една дума, сподирена от четири въпросителни: Народе????»

    Да, ще ни пресреща, но не защото ни е нужен нов апостол (посланик). А защото Свобода ни трябва днес, както и тогава.
След като вече България я има, не чиста и не свята, тази дума с 4 въпросителни пита – къде е Свободата?
За тази поругана чистота дякон Игнатий, а не апостол Левски копня и умря. Кой и какво разбра от неговото кратко «помнете ме като...», тогава и сега остава въпрос на съдба. 
 

"Тежко на онази нация, която има нужда от герой“ - Бертолд Брехт

Точно за тази думичка с въпросителните се сетих и аз наскоро...Всички се кичат с лика на Апостола,а всъщност нямат и най -малка частица от неговия морал !
А героите, героите ги създаваме ние, но и те нас...