Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.10.2009 22:40 - Две интервюта с Любомир Канов
Автор: strannica Категория: Други   
Прочетен: 1393 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 07.10.2009 09:54


..............................................
- В едно свое повече народопсихологическо, отколкото политическо есе ти говориш за страха, за българския страх. Това ли е според теб реалната причина българите да не могат да се отърсят от тоталитарните си навици и да изградят едно реално демократично общество? И как този страх съжителства с липсата на срам?

- Страхът, ако трябва да перефразирам поета, е насинил българското ДНК. Боят е започнал много отдавна: нямаме точната история на насилието, на насаждането на този страх, не знаем какво са преживели преди нас, защото твърде оскъдни са историческите сведения...
Но според мен в българите има едно почти генетично интегриране на страха като начин на живот.
Душата става като бито куче, става страхлива – а страхливата душа е също и подла.
И подлостта никога не е съчетаема с достойнството. Достойнството и лъжата са във вечно противоречие.
Ето оттам започват българските грехове и недостатъците на националния ни характер – от този страх, който е започнал с много ранен и може би многократен геноцид на най-доброто, на елита
– и бих казал едно уравняване, което подозирам, че е започнало още при прабългарските ханове, с техния навик да обезглавяват всеки, който е по-издигнат – под предтекста, че тези, които са по-издигнати, са достойни да служат на Тангра, но не и на хана.
Да не говорим за нашествията, насилията и геноцидните изтребвания на националния елит, който е селектиран през столетията с големи трудности, със създаване на определена традиция и определени родове, които са, бих казал, пример за останалите. Всичко това е било разбъркано, безнадеждно омешано с нахлуването на едно жестоко и многобройно племе с друга религия.
Извършено е много силно насилие върху българите, което практически ги е обезглавило за столетия – и ги е оставило без ръководна идея за поведение и пример за поведение – без замъци, без навици, в някакъв смисъл даже и без религия, защото черквата е била вкарана под земята, свещениците са били редуцирани до „папаз”, до поп, до битовизиран селянин, който оре и проповядва, без много много да разбира за какво става дума.
В някакъв смисъл цялата национална духовност е била принизявана през толкова много столетия, че българинът в крайна сметка е започнал да нарича дори поклонението на гроба на Христос в Йерусалим „хадж”, хаджилък – все едно, че отива до Мека, а не да се преклони пред Христос.
Това омешване на Балканите, това насилие и унищожаване на национални елити е в основата на този български страх. Той е бил изключително силно масажиран по кърджалийско време – до степен на ужас.
Бих казал, че сякаш кърджалийското време е някак си застинало в душата на съвременния българин.
Не е било толкова отдавна всъщност.
Но като че ли българина носи историческата памет от насилието и побоите на кърджалиите – и реагира по подобен начин на насилията на мутрите, които в символичен смисъл са някакви кърджалии.
Разбира се, „мутра” е малко мъгляво понятие, но мисля, че хората вече са го приели като код – и той някак си се смесва, припокрива се с генетичния образ на насилника през всичките столетия на насилие.

- В крайна сметка не мислиш ли, че това носилие е и одомашнено, битовизирано по някакъв начин? Имаш примерно историята около Батак, при която палачи и жертви заедно си пият ракията десет години след събитията – тези, които са клали и тези, които са били колени, и си говорят тези истории, като че ли са някаква забавна приказка.

- Аз също бях поразен, когато прочетох материалите за това. Фактически повечето от колачите са били от близките села, помаци, говорещи същия език, понякога даже сродени с жертвите си. И не много години след клането, клани и колачи съвсем мирно си пият заедно ракията и разговарят за убийствата едва ли не с умиление. „А ти като я боцна моята сестра, като взе, че и резна гръцмуля, и тя падна там и умря...” Почти без никаква емоция, с една бих казал откъснатост от акта на жестокост – което издава такава дълбока претръпналост към собствения си живот и сигурност, че е просто ужасяващо... Няма никакво възмущение против убийството, няма разкаяние, убийците помаци казват: „Тъй каза падишахът.” И с това се приключва въпроса за всякакъв опит да се възпротивиш на тази ужасна несправедливост.

- Или да я оцениш в морален смисъл – изобщо няма такава перспектива.

- Не, такава перспектива няма, по-скоро се разказват случки, забавни и жестоки случки, сякаш че са приказни събития и не се отнасят до тях.
Точно тази откъснатост от себе си е сякаш синдрома на една хронична жертва, която е загубила всякаква представа за ценността на своя собствен живот.

- Може би това морално безразличие е трагичния фактор, за който трябва да се говори днес. Предполагам, че си следил поне отчасти огромния скандал с корупцията в МВР и оставката на Румен Петков. Ако си представим този скандал като симптом, а България като персона, каква диагноза би поставил?

- Ако мога да направя такава връзка, безразличието към безобразията, към ужаса, към насилието, към скандала, моралния скандал, напомня реакцията на баташките жертви на клането, които си разказват масали са собственото си изколване.
В най-добрия случай българинът реагира на това в кръчмата с леко саркастична история от рода на това че, да речем, че в село Костенец някакъв пиян бивш член на БКП ще разказва следната история: „Абе знайш ли, той Румен Петков я оножда таз, Емел Етем. И то за туй го свалиха, изглежда за туй е била тая работа.” Тоест притъпеността и липсата на морална реакция граничи с някаква морална олигофрения или, хайде да не говорим за олигофренията, която е все пак вродена, но за някаква вторична загуба на разсъдъчна способност за морално съждение.

- Неведнъж в интервюта и публицистични текстове си поставял въпроса за досиетата и ролята на ДС за опорочаване на българския преход. Като човек, изпитал на собствен гръб действията на комунистическите тайни служби, как би оценил тяхната роля в сценария, по който се разиграха събитията от 1989 г. насам?

- Изкушавам се да търся континуитет между нещата.
Ако приемем, съвършено спорно, разбира се, идеята, че има един континуитет на насилието, който се трансформира примерно от монголско време през турско време, през кърджалийско време, през войни и през други периоди, винаги присъства един насилник, един жесток човек, който е отвъд закона и отвъд живота, който остава безнаказан – и който раята, в която за съжаление исторически е бил превърнат българския народ, безропотно търпи да безчинства.
В такива общества, които нямат дълга традиция в свободата и демокрацията, е много лесно този дълбинен, архетипичен насилник да се внедри в една или друга форма като „безпричинното зло” – нека така да го наречем.
Тоест – това е агент на безпримерна жестокост, напълно случайна и безпричинна, към всекиго и по всяко време. Това е, ако се върнем малко назад към темата за страха – за абсолютния страх, българския страх, тази роля беше в крайна сметка поета от Държавна сигурност след 9-ти.
Абсолютно архетипично се започва с безпричинни масови убийства, незабавно се предизвиква този длъбинен страх, който е залегнал в душата на българина от векове, цялата нация се редуцира до състояние на морално безразличие към собствения си живот и свобода, незабавно се подчинява на насилника, и даже в някакъв смисъл започва да му завижда. Имаше период, в който притежанието на карта на ДС издигаше носителя на тази карта до нивото на някакъв аристократ.
Тази карта го правеше член на кастата на безнаказаните – хората, които могат безпричинно да причинят зло – тази карта на тайните и посветените, на сакралните, вечни български насилници, през годините наистина изигра основна роля, за да се превърне този народ в човешка маса, която е в почти смъртен разпад – демографски, морален и физически дори.
Тази каста се трансформира изключително бързо и сръчно – и тук искам да сложа скоби – не без съучастието на Запада, който съвършено спокойно наблюдаваше тези хора, които бяха най-непримиримите техни врагове, и които убиваха техния папа или се опитваха по всякакви терористични и всякакви други начини да ги подронят или да работят срещу тях, свързани с международния тероризъм и заговорите срещу западните ценности в този свят.
И за да затворя скобата, ще кажа, че при благосклонното безразличие на Запада тези хора изключително сръчно преминаха към това, което правят най-добре, а именно – да се персонират в новия ешалон на тази подземна власт, да се персонират в нео-кърджалии, които започнаха да пребиват хората с малък бизнес, да екпорприират тяхната собственост, да унищожават бизнеса им, да ги рекетират или да безчинстват напълно безпричинно, просто защото са взели хероин или са се напили.
Хора с пистолети, с коли – и това в условията на пълно правосъдно кърджалийско безчинство. От съдии, които са абсолютно нереформирани от старото време – и са или злостни и некомпетентни бивши комунистически съдии (аз съм бил съден от такива, така че знам точно какви са) - или пък уплашено-корумпирани,  тоест сложени на вилицата между „или ще ти платя, или ще ти кажа къде учат децата ти”.
Така че в условията на тази пълна безнаказаност тези нео-кърджалии успяха много бързо да възвърнат – хайде да го наречем вече този по-нов страх „кадесарският” страх у населението.
По-свободолюбивите избягаха от това, по-младите и способните, пък и не толкова способни, но просто предприемчиви, решиха да не поемат рискове за своя живот или собственост тук. И струва ми се, тук е „заслугата” на политици като Желев и подобни, крайно вредни за България...

- Имаш предвид тезата за т. н. „национално съгласие” с комунистите?

- Да, именно – и за национално съгласие с Държавна сигурност в частност – защото за това ставаше дума.
И ето така се разви тази ранна история, която постепенно се трансформира в преразпределение на богатствата, в легитимация на сенчестия бизнес, в огромни пари, което се направиха от каналите на бившата ДС, които продължават да функционират – през митници и чрез техните стари връзки с терористични организации по света и в Близкия Изток.
Така че фактически този кърджалийски, този древен страх беше трансформиран заедно с трансформацията на собствеността в едни нови форми.
................................................................................
- Ти стана известен с разкази, които могат да бъдат дефинирани като сюрреални, но които същевременно съдържат в себе си екзистенциалните драми на човека. Още ли споделяш иронията на хрониста Логофаго към хронолозите – и неговата тъга, че „всичко се случва постоянно и навсякъде, обаче ние сме тук и сега...”? Защо тъкмо парадоксите на времето и неговото отношение към човешката екзистенция са основни в твоите текстове?

- Това е пак една интуиция на душата. Между другото – защото аз обичам да чета текстове от всякакъв вид, включително предаващи развитието на мисълта в други области – на науката и на физиката по-специално – идеята за множествения свят е една абсолютно валидна идея за обяснение на света сега.
Тоест това, което едно поетично въображение може да създаде, не е много далече от теориите, с които днес се занимава квантовата физика.
Тези интуиции прескачат границите или сферите на наука и литература от тази реалност, към нещо, което не можеш да докажеш физически, но ти просто го знаеш.
С други думи, говорим за един депозит, за един резервоар на идеи и неща които съществуват някъде и навсякъде.
Да не отиваме във философски интерпретации, платонични теории и прочее, но е съвсем близо до ума, поне за един човек, който има въображение за това, да почувства, че този свят, в който живеем, който е ограничен от нашата смъртност и всичко останало...

- Не е достатъчен.

- Не само че не е достатъчен, но и интуитивно тази ограниченост не може да бъде вярна. И ето оттам идва и твърдението, че всичко се случва постоянно и навсякъде, но ние сме тук и сега. И гледаме през амбразурите на събитията като в някакъв пробит театър, в който виждаме само части от действието.
И това е точно така – даже от гледна точка на съвременната физика. Или поне на определени школи във физиката.
Съвършено логично е да се допусне, че ако при едни прости физически експерименти, които сме учили още като деца, нищо не се губи, а просто се трансформира в енергии и форми, една проста екстраполация на този феномен, който ни е даден да го наблюдаваме и да го доказваме, води до концепцията за това, че е абсолютно невъзможно да се загуби нещо от това, което сме, и също толкова невъзможно е ние да идваме от нещо, което е нищо. Някак си това, не  непременно с религиозно упование, но даже на базата на логическото такова, води човека до идеята, че ние трябва да имаме вяра в тази сфера, в която живеем, и да не се страхуваме от смъртта, което значи и да не се страхуваме от живота. И да посрещаме ведро нашата собствена смъртност. Аз даже препоръчвам шеговитост и ироничност към всичко това. Дано да запазя това отношение до края. ..............................................................
- Последният от фрагментите ти в „Между двете хемисфери” се отнася до писането: казваш, че човек, който пише книги, не вярва истински в безсмъртието на душата – и че виждаш писането само като скърбене за нашия обречен живот, като копнеж по непознаваемото, като милостива скръб. Това достатъчно основание ли е, за да продължиш да пишеш? И сега – след сюрреалните ти разкази и новели, и след горчиво саркастичните фрагменти – какво бихме могли да очакваме като бъдещ твой проект?

- Понеже писането е наистина една въздишка по тукашното и сегашното, и е форма на скърбене, то е различно от мисленето. Бих казал – ако трябва да допълня това, което съм написал някога, че писането е мисълта, която е застреляна с оловните сачми на гравитацията – и е превърната в букви, думи и листа. Това, което наистина се рее, е все пак човешката мисъл. И в този смисъл аз познавам поне няколко души, близки приятели, които без непременно да правят усилието да напишат това, което мислят и което чувстват, действително трансцендират смъртта – и тукашното и сегашното, защото са свободни.
Защото те наистина не се подчиняват, не се оставят да бъдат съкрушени, застреляни като патици от гравитацията на тукашното съществуване.
Писането е желание да споделиш това, което е може би в основата си споделимо, и което човек знае или предзнае много по-добре, отколкото може изобщо да напише или да изрази.
Ние се различаваме в способността си да изразим това, което е много трудно да бъде изразено, и тези, които се приближават най-добре до мисълта, до неуловимата и свободна мисъл, са и най-добрите писатели.
Но въпреки това, все пак написаното се отнася към свободната мисъл на човека и неговата фантазия точно както сутиенът към женската гръд. Тоест формата към същността на нещата........
......................................................

Цялото интервю

---------------------------------------------------------------------------------
Д-р Любомир Канов (1944, София) е психиатър, някога практикувал в Лом, Курило, Карлуково и София, впоследствие в Тексас, а от 1989 - в Ню Йорк.
Д-р Канов е политически затворник в Старозагорския затвор. Арестуван на 3 март 1977 от органите на Държавна сигурност, той е осъден не за конкретно престъпление срещу комунистическата държава, а по подозрения, че "планира бягство на Запад".
Независимо от излежаването на присъдата, репресиите срещу него продължават и предизвикан от тях, той успява да емигрира в Канада през 1984 година.
Д-р Любомир Канов е автор и на белетристичните книги "Апокалипсис тогава", "Човекът кукувица", "Парейдолии", "Ходисей", "Между двете хемисфери".

--------------------------------------------------------------------------

- Колко искреност можете да понесете от затвора насам?

- Трогвам се, когато човек направи нещо истинско, понякога съм изненадан почти до сълзи. Тук обаче това става много по-рядко, отколкото в Америка. Искреността е малко. В България съществува култура на обществената византология, която се развива на няколко етажа. Истината се разкрива като люспи от кромид и никога не се достига до най-простото, до нещото, което следва да бъде заявено от самото начало. В България съществува навика да се лъже. Тук се лъже много.


- Кой има право да обвинява и изобличава социалистическото минало, кой и защо не желае да бъде обвинител?
- Ще ви отговоря с медицински израз, но не от психиатрията, а от хирургията: нужна е радикална екстирпация, изрязване и унищожаване на причинителите на болестта. Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани, разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот. Не да бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска гибел.
На въпроса ви: обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни човешки права, страсбургски съдилища и пр. Наивно е да си представям, че съм компетентен по правните механизми, по които това би могло да стане.
Но през изминалите 13 години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу Държавна сигурност, имаше преди всичко страх.
Трябва да бъдем наясно обаче, че тези човекоиди имат една основна отлика с нас: те могат да убиват, а ние не можем да убиваме. Убиването за тях е в диапазона между личното удоволствие и пълното безразличие към човешкия живот, към чуждото страдание.
Това е психологията на блатния човек, както казваше Солженицин, на античовека.
Не е никак лесно, защото пред нас съществува забраната да сме жестоки и убийци.
Но как тогава обществото може да се отърве от това зло?
В решителен момент от историята един танков дивизион можеше да загради всички министерства, да обезоръжи всички по-главни служители и касите им със секретна информация да бъдат конфискувани, а прерогативите им сдадени; и всички тези хора да бъдат не само освободени, но и незабавно разпитани за всичко направено от тях. И така да бъдат веднъж завинаги лишени от възможността да манипулират с тайни и явни средства обществото.
Защото тяхното оръжие, освен способността да убиват без угризения, е способността им да работят с тайни.
Тайната власт не само направлява престъпността, тя държи гърлото на един народ.


- Мислите ли, че дебатите в България - от 1989 насам - имат ясен морален акцент?


- Всички дебати у нас дегенерират до юридически подробности, те биват удавени още в зародиш. Обикновеният човек не може да се ориентира в безсмислеността на детайлите, в движението на папки между прокуратура и апелативен съд, в наредби и законови цитати.
И това става под маската на псевдоюридическата целесъобразност... И така, докато човек загуби интерес.
В резултат хората, които буквално се борят за хляба си, нямат памет за какво става дума, а моралният аспект се губи...
.........................................................

- ...А можете ли да типологизирате психологически българската емиграция? С кои западни правила тя не може да се справи?

 
- Най-добрата част от емиграцията отива да живее в общество, за което е сигурна, че има ред и предсказуемост в действията. И там тя се вписва много добре независимо от конкретното поприще. Една далеч по-многобройна група си живее с българските шмекерлъци, иска да нарушава правилата, да минава метър. Западната система обаче наказва това, макар и да остава милостива - тя препраща тези индивиди към по-долни етажи на обществото, плащайки им толкова, колкото да не умрат от глад. Те не произвеждат нищо, но пият бира, не се къпят, разказват масали, играят на карти. И продължават да живеят даром като соц-човеци.
............................................................

 - Какво определяте като неприемливо в съвременната литература? В книгата си "Между двете хемисфери" казвате: "Писателите не пишат вече, а се плезят в печатна форма. Някои даже попръдват, ако трябва да бъдем честни."


- Хората си изпускат нервите и започват да бръщолевят писмено, което никому не е нужно. Освен чистия катарзис, литературата е намерение да кажеш нещо. Съмнително намерение: кой има време днес да слуша другите...
Думите обаче трябва да бъдат премервани, да бъдат казвани не просто защото се нуждаем от катарзис. И ако е възможно, всичко трябва да се казва кратко.
Това, което преди 100 години беше възможно като литература, днес вече не е. Днес художествената проза, биографията, документалистиката се сливат в нови жанрове, различни от изящната литература на XIX век, но и от масовата литература, писана и четена бързо.

................................................................

- В последната ви книга прочетох следното: "Основна черта на много българи: Неспособност да разкажат достоверно какво са видели, какво са чули, какво са прочели: изопачавания, изкривявания на спомена, псевдоамнезии, пристрастност". И оттук поставяте конкретни задачи на българското образование... С какво трябва да се бори то?


- Трябва веднъж завинаги да спре писането на литературни теми с приповдигнати ненужни думи. Следите от това езиково възпитание могат да бъдат наблюдавани във всеки вестник: неточности, преувеличения, липса на ясни и прости формулировки.
Българинът е впечатлителен и емоционален човек, той лесно се отклонява и основната идея все мъждука.
В училище трябва да мислим конкретно, ясно и логично, да довеждаме основните си изводи до края, да отсяваме същественото от несъщественото...
Трябва да се научим да сме ясни по "разказвателните" предмети. Така ще се получи ценностен ред, който ще рефлектира, почвайки от сделките, до цялостния социален контракт.
Византологията, многоетажната лъжовност трябва да бъдат премахнати; те са симптоматична проява на по-общи дефицити. Не е лесно да се започне, но трябва...
Поне с дисциплина като практическа логика, като ясно, бързо и точно дефиниране на факти и проблеми.
Децата трябва да се отучат от разпиляване, от неточност и невнимателно отношение към детайлите в своя живот.
.........................................................................

Цялото интервю
 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: strannica
Категория: Други
Прочетен: 1500927
Постинги: 440
Коментари: 1501
Гласове: 8985