Постинг
11.11.2009 09:57 -
"Но да запеем, дявол да го вземе..."
Автор: strannica
Категория: Изкуство
Прочетен: 1097 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.11.2009 16:15
Прочетен: 1097 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 11.11.2009 16:15
Ивайло БАЛАБАНОВ
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която вечно няма прокопсия...
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта – пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
“Кажете ми, къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?...”
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях?... Защо не е с народа?...
Момчета, знам, че е на халост туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
“Къде си, вярна ти любов народна?...”
ЛУНЕН НАДПИС
На Женда Христова Лалева
Красива като Йовковата Женда
и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда
и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата,
не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната:
"Адам плюс Ева равно на любов".
Тя стана Пенелопа и Елена,
бе Дездемона, беше Жана д"Арк,
царкиня беше, бе обикновена
цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза.
Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза
на пъргавото българско хоро.
Във ден, различен ден от всички други,
самата бяла като сватбен стих,
с очите си - две черни теменуги,
закичаше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича,
ала разбираше във жертвен час,
че думата "Родина" се изрича най-вярно,
щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария
бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия,
които тръгват с вик: "Но пасаран!"
Адам и Ева - двойствена природа.
Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода
е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка,
пред нея - дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка
във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам.
Обичам - равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича:
"Адам плюс Ева равно на живот!"
СЪПРОТИВА
Поема
(Из "Окова за щурец", стихотворения от Ивайло Балабанов.
1984, Пловдив. Издателство "ХРИСТО Г. ДАНОВ")
Когато става дума за летене,
то значи става дума и за кал.
Небето също не е до колене -
това прекрасно вече съм разбрал.
Живях като небесен гурбетчия,
в сърцето ми остана слънчев чеп.
Научих се поне криле да шия,
а щом се скъсат - да ги кърпя с креп.
Мечтах за кон - спестил съм за подкова...
Посях пшеница - жънах ръжен клас,
а щастието не намери повод
да позвъни поне веднъж у нас.
Във празничната чаша на поета
животът сипва вино от татул
и как е смешна моята несрета
сред пищния ви кухенски разгул.
Ни младост - младост, нито слава - слава.
Едно и също: дрехи, хляб, пари.
Безсмислието бавно натежава.
Добрата ми душа се умори.
Днес чувството за вечност е ранено
и бъдещето няма собствен лик.
Прилича ми на жълъдче зелено
пред танкова верига моят вик.
Кажете кой ще ми дари утеха?
Еднакво смешни са пророк и шут
и като взета от прокажен дреха
се свлича смисълът на моя труд.
Душа, животът ми надолу слиза,
а себе си не мога да виня,
че радостта ми носи черна риза...
Кажете с бяла как да я сменя?
Къде да търся истините ваши,
загубени в словесния талаш.
Средата на морето ви уплаши
и вие го превърнахте на плаж.
Кой ще погали яростния троскот,
поникнал сред асфалтовия зной?
Как да живея? Ето го въпроса:
не Хамлетов, не Шекспиров, а мой.
Такава мъка в майчин скут се казва,
но майка ми е вече пръст, мълчи.
Див бурен кичи мъртвата й пазва,
змия изпива нейните очи.
Но помня как веднъж в една градушка
тя беше хукнала със тънка свещ
да ме посрещне - виждам как се люшка
сред дланите й пламъкът горещ.
О, мамо! Моят ден е като клада,
но в оня час на бурята разбрах,
че силният не моли за пощада;
че сам простиш ли своя страх - е страх!
И днес повторно в час такъв окаян
с онази свещ, опазена от смърт,
аз осветявам хаоса безкраен,
пространството между орел и кърт.
И виждам как един капчук опъва
копринени въженца. Да поспрем.
Брегът с юмрук рекичката огъва,
порязва рибения й корем,
но тя тече - разцепена и дива,
дори и бентът няма да я спре
и ще я слее тази съпротива
в целувка вечна със едно море.
И виждам пеперуда, залепена
за мартенската кал, трепти с крила.
Това е твоята сестра рождена,
душа, не я отлепяй от калта.
Ти цял живот се мъчиш като нея
земята да повдигнеш, но уви!
С такава участ трудно се живее,
а друга участ всъщност нямаш ти.
Не чуваш ли? Дрънчат като синджири,
преплетени във зимната гора,
онези неуморни вълчи дири
до дирята на падаща сърна.
Виж как се дърпат вечно за косите
и тъй растат в единство пръст и цвят.
Как спи със песъчинка във очите
природата... Тъй майките ни спят.
И виждам мойте утринни колони,
поели към портал и светла пещ.
Момичета, родени за мадони,
ухаят на мазут, на вар и скреж.
И се спаружва в пек и люти зими
божествената тяхна красота -
и с тази жертва стават обясними
великите промени на света.
Любов и смърт! Какво начало вечно!
Човек! Каква капризна смъртна твар!
А времето минава безсърдечно
като претръпнал от смъртта гробар.
Животът ни е дом и невъзвратно
със своята нетрайна същина
потъва той и все расте обратно
в пръстта на миналите времена.
Но винаги един етаж е нужен
на живите и с този смисъл прост
свтът е хванал със юмрук задружен
и гъне Архимедовия лост.
Тук е солта на мъдрите легенди
и тайната на божия ни ден,
останал скрит във триста фотобленди,
наречен светъл. но неосветен
и труден... Господи, каква умора!
В нозете сякаш тегнат железа.
Потта се спуска като жълта щора
и в погледа блести като сълза.
И виждам пак онази саможертва
на мъртвия от жилищния блок.
"Написаното с кръв не се зачерква" -
аз писах този кървав некролог.
Човекът си отиде, но остави
зад себе си един завършен дом
и свойта кръв на покрива забрави,
вгради я като сянка във бетон.
А след това във новите квартири,
като безбожници през този грях,
нахлухте вие - днешните везири.
Ехтеше скверно шумният ви смях.
Понеже става дума за летене,
то значи става дума и за кал.
Простете ми, щастливи и блажени:
виня ви за деня му изгорял!
Простете ми, безжалостни съседи,
но между нас е вдигната стена:
постигнатите с чужда кръв победи
не са победи вече, а вина.
Не чувате ли? Вятърът лудува
навред с червени кукерски звънци.
Със живия живот не се хитрува.
И стига с тия оди за щурци!
Сърцето ми за първи път открива
най-важния закон на пулса свой:
Животът е безкрайна съпротива.
Смъртта е най-достойният покой.
Покоят не е брат на свободата,
но тинята е негова сестра.
В обречения сблъсък на нещата
е вечната божествена искра.
Светът е хубав само за блажените,
но - ядец! - нека да сънуват те,
че нося белези от нож по вените -
тревата, даже стъпкана, расте.
Душа, виновна си за много драми.
Мълчиш, когато трябва да съм лош.
Мълчиш, когато дяволът те мами.
На лоши хора казваш "Лека нощ!"
За твоя слух е груба всяка фраза,
в която има малко гневен звън,
но днес ми трябва твоята омраза,
защото цветето се пази с трън.
И нека тази мъдрост те одраска,
но с глупавата доброта - дотук!
В юмрука нека да живее ласка,
но в нея - задължително юмрук.
Не искай вяра от себеподобни.
Аз тяхното безверие простих.
Отчаяните пози са удобни,
но горд човек не проси милост в стих.
И виждам как Димитров се изправя
от своята килия в Моабит
и две вериги - яки и корави,
пред мен разплитат своя смисъл скрит.
И две ръце, и двете приковани -
ръцете на човешката съдба,
написват с ясна кръв от свойте рани
безсмъртното си, благословно "ДА!"
И виждам още как баща ми - бледен,
от дълга болест ничком повален,
сред нивата се люшка, но приведен
над сърпа, жъне в своя жътвен ден;
как даже старото е подмладяло -
лъжовно лято: пек, градушка, дъжд;
как селската камбана на умряло
по жътва не удари ни веднъж.
Умираха по есенните сватби,
умираха пред вино и хоро,
но не за свойте вени нож и брадви
държаха, а за враг и за дърво.
Приятели - небесни гурбетчии,
и в ада има слънчево въже.
Щом не е наш светът, тогава чий е?
Светът е за достойните мъже.
Дими мъгла над летните ни ниви
и есента след всеки ден расте.
Случайности със връхчета бодливи
пак ще пробождат нашто битие.
Ще ни напускат ветрове и птици...
О, есенна печал над празен кър!
Но пак ще си останем романтици:
друг просто няма кой да е добър;
да вярва във звезди и идеали,
във знамена и във мечтани дни.
Добрия няма кой да го пожали,
защото няма кой да го смени.
И тъй: с троха за гълъб, с бяло цвете
ще довървим до своя зимен час,
а болката ни, скрита в стиховете,
ще наранява пак самите нас.
Съдбата ни ще е нахапан орех,
във който завистта ще чупи зъб.
Съдбата ни е със небесен корен.
Духът ни е със непречупен гръб.
По дяволите! Нека си отива
животът като летен горолом.
Очаква ни несвършената нива,
очаква ни започнатият дом.
Там ще побием знаме - да се вижда.
Там ще изпеем своя мъжки химн.
А нека мътно времето приижда.
Заветът е такъв: да издържим!
За себе си, за другите, за тези,
които ни оставиха кръвта,
които носят дървени протези
наместо ахилесова пета.
Момчета, на конете! Те са наши.
Животът ни е невъзседнат кон.
От коня слабият ездач се плаши,
тъй както робът го е страх от трон.
О, колко неизпито вино има
и колко нецелунати жени.
Скръбта ни може да е обяснима,
но живи няма кой да ни смени.
На живи хора черно не отива.
Расте дори косената трева.
Животът е безкрайна съпротива
и вечният му смисъл е в това.
Реката тръгне ли - сред път не спира
дори да я посрещнат канари.
Посял ли си - по жетва не умирай!
Градил ли си - на покрива умри!
Небе ми трябва! Искам да опитам
посетия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.
Останалото вече е живот.
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която вечно няма прокопсия...
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта – пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
“Кажете ми, къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?...”
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях?... Защо не е с народа?...
Момчета, знам, че е на халост туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
“Къде си, вярна ти любов народна?...”
ЛУНЕН НАДПИС
На Женда Христова Лалева
Красива като Йовковата Женда
и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда
и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата,
не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната:
"Адам плюс Ева равно на любов".
Тя стана Пенелопа и Елена,
бе Дездемона, беше Жана д"Арк,
царкиня беше, бе обикновена
цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза.
Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза
на пъргавото българско хоро.
Във ден, различен ден от всички други,
самата бяла като сватбен стих,
с очите си - две черни теменуги,
закичаше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича,
ала разбираше във жертвен час,
че думата "Родина" се изрича най-вярно,
щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария
бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия,
които тръгват с вик: "Но пасаран!"
Адам и Ева - двойствена природа.
Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода
е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка,
пред нея - дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка
във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам.
Обичам - равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича:
"Адам плюс Ева равно на живот!"
СЪПРОТИВА
Поема
(Из "Окова за щурец", стихотворения от Ивайло Балабанов.
1984, Пловдив. Издателство "ХРИСТО Г. ДАНОВ")
Когато става дума за летене,
то значи става дума и за кал.
Небето също не е до колене -
това прекрасно вече съм разбрал.
Живях като небесен гурбетчия,
в сърцето ми остана слънчев чеп.
Научих се поне криле да шия,
а щом се скъсат - да ги кърпя с креп.
Мечтах за кон - спестил съм за подкова...
Посях пшеница - жънах ръжен клас,
а щастието не намери повод
да позвъни поне веднъж у нас.
Във празничната чаша на поета
животът сипва вино от татул
и как е смешна моята несрета
сред пищния ви кухенски разгул.
Ни младост - младост, нито слава - слава.
Едно и също: дрехи, хляб, пари.
Безсмислието бавно натежава.
Добрата ми душа се умори.
Днес чувството за вечност е ранено
и бъдещето няма собствен лик.
Прилича ми на жълъдче зелено
пред танкова верига моят вик.
Кажете кой ще ми дари утеха?
Еднакво смешни са пророк и шут
и като взета от прокажен дреха
се свлича смисълът на моя труд.
Душа, животът ми надолу слиза,
а себе си не мога да виня,
че радостта ми носи черна риза...
Кажете с бяла как да я сменя?
Къде да търся истините ваши,
загубени в словесния талаш.
Средата на морето ви уплаши
и вие го превърнахте на плаж.
Кой ще погали яростния троскот,
поникнал сред асфалтовия зной?
Как да живея? Ето го въпроса:
не Хамлетов, не Шекспиров, а мой.
Такава мъка в майчин скут се казва,
но майка ми е вече пръст, мълчи.
Див бурен кичи мъртвата й пазва,
змия изпива нейните очи.
Но помня как веднъж в една градушка
тя беше хукнала със тънка свещ
да ме посрещне - виждам как се люшка
сред дланите й пламъкът горещ.
О, мамо! Моят ден е като клада,
но в оня час на бурята разбрах,
че силният не моли за пощада;
че сам простиш ли своя страх - е страх!
И днес повторно в час такъв окаян
с онази свещ, опазена от смърт,
аз осветявам хаоса безкраен,
пространството между орел и кърт.
И виждам как един капчук опъва
копринени въженца. Да поспрем.
Брегът с юмрук рекичката огъва,
порязва рибения й корем,
но тя тече - разцепена и дива,
дори и бентът няма да я спре
и ще я слее тази съпротива
в целувка вечна със едно море.
И виждам пеперуда, залепена
за мартенската кал, трепти с крила.
Това е твоята сестра рождена,
душа, не я отлепяй от калта.
Ти цял живот се мъчиш като нея
земята да повдигнеш, но уви!
С такава участ трудно се живее,
а друга участ всъщност нямаш ти.
Не чуваш ли? Дрънчат като синджири,
преплетени във зимната гора,
онези неуморни вълчи дири
до дирята на падаща сърна.
Виж как се дърпат вечно за косите
и тъй растат в единство пръст и цвят.
Как спи със песъчинка във очите
природата... Тъй майките ни спят.
И виждам мойте утринни колони,
поели към портал и светла пещ.
Момичета, родени за мадони,
ухаят на мазут, на вар и скреж.
И се спаружва в пек и люти зими
божествената тяхна красота -
и с тази жертва стават обясними
великите промени на света.
Любов и смърт! Какво начало вечно!
Човек! Каква капризна смъртна твар!
А времето минава безсърдечно
като претръпнал от смъртта гробар.
Животът ни е дом и невъзвратно
със своята нетрайна същина
потъва той и все расте обратно
в пръстта на миналите времена.
Но винаги един етаж е нужен
на живите и с този смисъл прост
свтът е хванал със юмрук задружен
и гъне Архимедовия лост.
Тук е солта на мъдрите легенди
и тайната на божия ни ден,
останал скрит във триста фотобленди,
наречен светъл. но неосветен
и труден... Господи, каква умора!
В нозете сякаш тегнат железа.
Потта се спуска като жълта щора
и в погледа блести като сълза.
И виждам пак онази саможертва
на мъртвия от жилищния блок.
"Написаното с кръв не се зачерква" -
аз писах този кървав некролог.
Човекът си отиде, но остави
зад себе си един завършен дом
и свойта кръв на покрива забрави,
вгради я като сянка във бетон.
А след това във новите квартири,
като безбожници през този грях,
нахлухте вие - днешните везири.
Ехтеше скверно шумният ви смях.
Понеже става дума за летене,
то значи става дума и за кал.
Простете ми, щастливи и блажени:
виня ви за деня му изгорял!
Простете ми, безжалостни съседи,
но между нас е вдигната стена:
постигнатите с чужда кръв победи
не са победи вече, а вина.
Не чувате ли? Вятърът лудува
навред с червени кукерски звънци.
Със живия живот не се хитрува.
И стига с тия оди за щурци!
Сърцето ми за първи път открива
най-важния закон на пулса свой:
Животът е безкрайна съпротива.
Смъртта е най-достойният покой.
Покоят не е брат на свободата,
но тинята е негова сестра.
В обречения сблъсък на нещата
е вечната божествена искра.
Светът е хубав само за блажените,
но - ядец! - нека да сънуват те,
че нося белези от нож по вените -
тревата, даже стъпкана, расте.
Душа, виновна си за много драми.
Мълчиш, когато трябва да съм лош.
Мълчиш, когато дяволът те мами.
На лоши хора казваш "Лека нощ!"
За твоя слух е груба всяка фраза,
в която има малко гневен звън,
но днес ми трябва твоята омраза,
защото цветето се пази с трън.
И нека тази мъдрост те одраска,
но с глупавата доброта - дотук!
В юмрука нека да живее ласка,
но в нея - задължително юмрук.
Не искай вяра от себеподобни.
Аз тяхното безверие простих.
Отчаяните пози са удобни,
но горд човек не проси милост в стих.
И виждам как Димитров се изправя
от своята килия в Моабит
и две вериги - яки и корави,
пред мен разплитат своя смисъл скрит.
И две ръце, и двете приковани -
ръцете на човешката съдба,
написват с ясна кръв от свойте рани
безсмъртното си, благословно "ДА!"
И виждам още как баща ми - бледен,
от дълга болест ничком повален,
сред нивата се люшка, но приведен
над сърпа, жъне в своя жътвен ден;
как даже старото е подмладяло -
лъжовно лято: пек, градушка, дъжд;
как селската камбана на умряло
по жътва не удари ни веднъж.
Умираха по есенните сватби,
умираха пред вино и хоро,
но не за свойте вени нож и брадви
държаха, а за враг и за дърво.
Приятели - небесни гурбетчии,
и в ада има слънчево въже.
Щом не е наш светът, тогава чий е?
Светът е за достойните мъже.
Дими мъгла над летните ни ниви
и есента след всеки ден расте.
Случайности със връхчета бодливи
пак ще пробождат нашто битие.
Ще ни напускат ветрове и птици...
О, есенна печал над празен кър!
Но пак ще си останем романтици:
друг просто няма кой да е добър;
да вярва във звезди и идеали,
във знамена и във мечтани дни.
Добрия няма кой да го пожали,
защото няма кой да го смени.
И тъй: с троха за гълъб, с бяло цвете
ще довървим до своя зимен час,
а болката ни, скрита в стиховете,
ще наранява пак самите нас.
Съдбата ни ще е нахапан орех,
във който завистта ще чупи зъб.
Съдбата ни е със небесен корен.
Духът ни е със непречупен гръб.
По дяволите! Нека си отива
животът като летен горолом.
Очаква ни несвършената нива,
очаква ни започнатият дом.
Там ще побием знаме - да се вижда.
Там ще изпеем своя мъжки химн.
А нека мътно времето приижда.
Заветът е такъв: да издържим!
За себе си, за другите, за тези,
които ни оставиха кръвта,
които носят дървени протези
наместо ахилесова пета.
Момчета, на конете! Те са наши.
Животът ни е невъзседнат кон.
От коня слабият ездач се плаши,
тъй както робът го е страх от трон.
О, колко неизпито вино има
и колко нецелунати жени.
Скръбта ни може да е обяснима,
но живи няма кой да ни смени.
На живи хора черно не отива.
Расте дори косената трева.
Животът е безкрайна съпротива
и вечният му смисъл е в това.
Реката тръгне ли - сред път не спира
дори да я посрещнат канари.
Посял ли си - по жетва не умирай!
Градил ли си - на покрива умри!
Небе ми трябва! Искам да опитам
посетия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.
Останалото вече е живот.
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. VENINSKI
2. REFFINA
3. Бъзикилийкс
4. ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ
5. ВЪЗРАЖДАНЕТО НА ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ
6. Българска историческа истина
7. ЖИВА ВОДА ЗА ЖАДНИ ДУШИ
8. Истинската поезия. Борис Христов
9. РАЗЛИЧНИЯТ САЙТ
10. ДИАГНОЗА с Георги Ифандиев
11. ИЗГУБЕНАТА БЪЛГАРИЯ
12. misbis
13. СВОБОДА СЛОВА - за Русия без цензура
14. ДРЕВНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ
15. БЪЛГАРСКИ СВЯТ
16. М. Восленский НОМЕНКЛАТУРА /ru/
17. СЛЪНЧЕВИ ХОРА
18. ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
19. НЕИЗБОДЕНИ ОЧИ
20. saradiva
21. ВНИМАНИЕ, РОДИТЕЛИ! ГЛОБАТА ЗА ОТКАЗ ОТ ВАКСИНИРАНЕ Е НЕЗАКОННА!
22. УНИКАЛНИ МЕТОДИ ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА НАРКОМАНИЯ И ДРУГИ ЗАВИСИМОСТИ
23. Държавна сигурност.com
24. ТОЧКА БГ
25. БЕЗКОМПРОМИСНО с Георги Жеков
2. REFFINA
3. Бъзикилийкс
4. ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ
5. ВЪЗРАЖДАНЕТО НА ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ
6. Българска историческа истина
7. ЖИВА ВОДА ЗА ЖАДНИ ДУШИ
8. Истинската поезия. Борис Христов
9. РАЗЛИЧНИЯТ САЙТ
10. ДИАГНОЗА с Георги Ифандиев
11. ИЗГУБЕНАТА БЪЛГАРИЯ
12. misbis
13. СВОБОДА СЛОВА - за Русия без цензура
14. ДРЕВНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ
15. БЪЛГАРСКИ СВЯТ
16. М. Восленский НОМЕНКЛАТУРА /ru/
17. СЛЪНЧЕВИ ХОРА
18. ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
19. НЕИЗБОДЕНИ ОЧИ
20. saradiva
21. ВНИМАНИЕ, РОДИТЕЛИ! ГЛОБАТА ЗА ОТКАЗ ОТ ВАКСИНИРАНЕ Е НЕЗАКОННА!
22. УНИКАЛНИ МЕТОДИ ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА НАРКОМАНИЯ И ДРУГИ ЗАВИСИМОСТИ
23. Държавна сигурност.com
24. ТОЧКА БГ
25. БЕЗКОМПРОМИСНО с Георги Жеков
