ЗАТВОРЕНО ПИСМО

С пети набити пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели;

обувки простудени и билети лотарийни,
афиши и усмивки - кръпките на делници жестоки,
бъбриви вестници, опразнена бутилка вино
и някъде в средата крачки на часовник;

оръфан план на къща, снимка на момиче,
палто с обърнати ръкави - в джоба плик забравен.
И мъничко петно, останало от някоя сълзица
върху това писмо, което от години не отварям.

Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона -
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони...
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста - след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

НОЩЕМ


Зелена е нощем сянката на нашето дърво,
когато хвърлим телата си едно срещу друго.
И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,
така зад вратите на твoята пазва аз се изгубвам.

Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,
някой ридае и тишината наоколо буди -
широкоплещеста иде към него смъртта...
Но ние нехаем - далечната смърт ни е чужда.

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него - и да наглеждам тестото,
както хлебаря червен до пламтящата фурна.

И какво от това, че веднъж самотата ми каза:
"Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста..."
Докато се стопя като малката бучица захар,
ще излизам с фенера в нощта да те търся.

Аз ще падна в калта - но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето...
И оттам ще решиме накъде да поемем.

 
СТЕНАТА

Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.

http://liternet.bg/publish5/bhristov/poezia/content.htm