Отчаянието и разочарованието, студът вътре в нас ни подтиква към ПОДМЕНЯНЕ.

И тези, които го приемат, са нещастни. Някой се мъчи после цял живот — той е обречен на това, защото се е съгласил, защото се е предал и е казал «да» — той е кивнал, когато са го  попитали. Той е изморен. И ще се мъчи много дълго, защото разбира, че това НЕ Е НЕГОВОТО, не е това, от което има нужда, и краищата на разкъсаната душа — те, дявол да ги вземе, все пак смъдят, все пак ги чувства, въпреки че времето минава, те все пак му напомнят, че някъде живее човек със същия разкъсан рисунък. Душа, която подхожда на твоята - като в пъзел - и всички неравни места ще съвпаднат и всички изпъкналости ще попаднат в необходимите вдлъбнатини... и тогава ще настъпи покой.

Има хора, които, като се съгласяват с подменянето, не се притесняват особено, защото се убедили себе си. Те са се успокоили и дори не страдат от ежедневното съвместно съществуване с този, който не е техният човек. «Всички живеят така » — те грешат, защото тези «всички» вече ОТДАВНА НЕ ЖИВЕЯТ. А така просто — растат като гъби. Те скришом изневеряват - като провинили се деца, харесва им да увеличават броя на тези изневери, защото така те затъкват празните дупки в  душата си, онези места, които така и са си останали празни...

Има хора, които никога не се смиряват. Те падат, разкървавяват си носовете, избърсват ги и отново падат, но ТЪРСЯТ. Те не се предават, докато са живи, не са съгласни да живеят с подмяната,  искат да намерят своето. Времето препуска покрай тях, но те никога няма да кивнат, само защото ИМ Е ВРЕМЕ — и възрастта напредва, и времето им минава, и няма вече сили...

Каскадьорите бродят по тази земя сред нас, те живеят с търсенето, те гледат НАВЪТРЕ , те са се научили да ни виждат inside, както и да се крием, да се преструваме и да убеждаваме себе си, че всичко е наред. Те падат, падат болезнено, техните сърца приличат на разкъсана рана — огромна плътна и кървяща маса, но те се усмихват – нали затова са каскадьоры. И ние си мислим, че всичко това е само трик и че тях не ги боли...

Но те са по-близо до Бог. И някой ден Бог ги възнаграждава за търпението и упоритостта, които са имали до край. Те намират половина на своята откъсната душа. Намират я  в някой друг човек и puzzle образува рисунък, и краищата веднага се срастват и даже белег не се забелязва — но е невъзможно да бъдат разкъсани отново.

И Бог се усмихва... Това просто трябва да се усети.

Сексът може да  бъде зашеметяващ, но защо тогава, веднага след като свършим, седим и пушим цигара от цигара, вслушвайки се в същността си, която мълчи, защото в нея е празно и тихо? И нищо повече...

 Защо не преминава усещането, че ни се иска не да се притиснем, да се срастнем и да вдишваме аромата, а да си съберем нещата и да си тръгнем по-бързо — тихичко, на пръсти, докато той (тя) не се е събудил(а), защото не знаеш как да гледаш и какво да говориш.

 И неразбираемо защо не изчезва мисълта, че в леглото лежи съвсем чужд и непознат човек... И никакъв опит, и никакви заучени фрази и движения (били те даже и страшно приятни) не компенсират липсата на топлина.

Ако душите са съвпаднали — може нищо да не се говори, защото остава усещането за нещо РОДНО... не знам, как може да бъде изразено...за нещо много близко и необходимо, и дори не разбираш — как си живял преди това и БЕЗ това … ©