С разкриването на българските корени през 1986 се заема дон Пепино Каталдо от Семинарията на близкото селище Поликастро Бусентино. Той идва по тези земи през 1964 г. след ръкополагането му за свещеник. Сред многото задачи, с които трябва да се заеме в ролята си на епископски секретар, е и тази да проучи местната история. В своето изследване, за което използва над 50 източника, дон Пепино описва подробно различните етапи в емиграцията на българите на Апенините. Първото преселение е през 452, когато като съюзници на хуните българите отиват във Фриули, Северна Италия. След като биват отблъснати, се връщат по долното течение на Дунав. Втората и третата вълна на българите са през VI век. Тогава българите пристигат в Италия като част от византийската войска, която дебаркира в Сицилия. Едва при четвъртото емигриране през VII век прабългарите оставят по-трайни следи.

Както пише в изследването си за тях Винченцо д"Амико, през 667 г.

в Италия влиза мирно синът на Кубрат - Алцек,

който преди това се е разделил с братята си, сред които е и Аспарух. Алцек и неговите хора искат да останат на територията, управлявана от Лонгобардите. Намеренията им обаче са попарени от тогавашния крал Гримоалдо, който отпраща българите в Беневенто, Южна Италия. Там ги посреща дружелюбно Ромуалдо, син на Гримоалдо, който им дава земи за заселване, по онова време безлюдни - в Сепино, Бояно, Изерния. Така българите, от една страна получават помощ, а от друга, се превръщат в хората, които ще разработят неразораните полета на Юга - Пестум, Палинуро, Поликастро Бусентино. Те даватимпулс за развитието на земеделието и овцевъдството по тези земи, които по онова време били само места за лов.

Те обитавали пещери и отшелнически места в Южна Италия. В „Анали на Италия“ Антонио Муратори пише, че през 940 свети Нило да Росано, на път за манастира до Чентола бил взет за българин - заради расото си, бастуна и лисичата кожа, с която бил наметнат. Това доказва, че българите били познати и със специфичните си дрехи. Монасите били гостоприемни към българите, а зоната се смятала и за удобно прикритие от набезите на морските пирати.
Там българите създават и потомства, с които поставят началото на селища, съществуващи и до днес - Сан Северино, Сан Костантино... Като

познавачи на строителния занаят

те възстановяват и старинни центрове като този в Рока Глориоза, замъка в Чентола.... Или, както отбелязват историците, праотците ни идват в Италия не само за да населят земите й, а и за да внесат културата си по безлюдните територии. Свидетелство за това са поясите от квадратни и масивни стени, оставени от наследниците на Алцек. И до днес най-почитаните светци по тези места са свети Никола, света София и свети Йоан Предтеча. Смесвайки се с други европейски народи - италийци, гърци и германи, българите оставят на днешния италиански народ много неща, пише Винченцо д"Амико. Смята се, че българите, населявали Италия, стоят в

произхода на много от фамилните имена на Апенините,

които имат в корена си „булгаро“ - българин. Въпреки че в днешна Южна Италия тези фамили са рядкост, това съвсем не е така за богатата северна част на страната. В телефонните указатели на Милано и Торино например има поне десетина души с фамилното име Булгаро и близо 30-ина с фамилията Булгари, по подобие на световноизвестния бижутер. Семействата с фамилни имена Булгаре, Булгарело, Булгарини, Булгарино, Булгарон са поне 200 на брой. /Статия на ПронтоСофия