Eлин Рахнев: Да си говорим, докато все още дишаме Живея като халф. Пазя себе си, близките си, приятелите си. Пазя моя свят. Приемам това за единствената си работа Цветана Царева "Площад "Славейков". Зона свободна от чалга"


"Важно е да си говорим на малки имена и да свалим табелите пред тях", казва Елин Рахнев.

Разгърнал таланта си в много измерения, Елин Рахнев може да бъде наречен драматург („Боб”, „Фенове”, „Любов”, „Маршрутка”), режисьор(„Речта на селския крал”), поет („Съществувам”, „Развяване на минзухара”, „Октомври”, „Канела”) и тв сценарист. Но също майстор на метафората, на елегантната ирония, на сатиричния прочит и на абсурда в стил „Пинтър“.

Харесваме умението му да се учи – от проф. Крикор Азарян, от рока, от футбола. Възхищаваме се на способността му да създава – красиви вселени, уютни убежища, необятни територии за литература и поезия. Обичаме да четем всичко, което пише.
Въпреки че в последните години Елин съзнателно стои встрани от голямото, безспирно говорене по медиите или както самият той казва, работи „аутист на свободна практика”, позволихме си да го извадим от собствения му свят. Срещнахме се точно преди премиерата на „Свалячи” – дългоочакваният спектакъл, създаден по негов текст.

Премиерата е днес, 8-и януари и утре, 9-и в театър „Открита сцена” (бивш „Сълза и смях”). Въпреки огромния интерес, билети за представлението все още се намират. Срещу своя ще получите тандема Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро като футболни съдии от „Б” група. Плюс мъдрост, хумор и тъга от страничната линия на живота.

Но докато ние говорехме в София за творчеството, идолите и репресиите, не много далеч, в Париж, в редакцията на френското списание „Шарли Ебдо”, някой вдигна калашник срещу молива. Стреля срещу сатирата. Затова, неизбежно, разговорът ни тръгна от опита свободата на словото да бъде убита.

- Вчера, в Париж, някой стреля по свободата на словото. Какво означава този разстрел?

- Разстрелът е абсолютния край на всичко – на разговора, на мечтите, на възможноста да се коригираш. Разстрелът е невъзможност да се съизмериш със света, в който живееш, и е край на всяко човешко съзидание.

- Какво трябва да си кажем един на друг, докато още дишаме, преди омразата да е замъглила разсъдъка ни? Сега, в този момент?

- Просто трябва да си говорим. Един срещу друг, а не през всякакви мрежи, защото иначе май му се вижда края. Важно е да си говорим на малки имена и да свалим табелите пред тях.

- Да се върнем към вас, към премиерата на „Свалячи”. Героите в спектакъла (в ролите Малин Кръстев и Геро) са странични съдии – недоволни, объркани, не им върви с жените. Мечтата им е да станат поне главни съдии в Б група, после да влязат в А, а накрая да свирят един мач от Шампионска лига. Това ли е голямата ни мечта – да имаме повече, да скочим по-високо, да се приближим до илюзиите?

- Всеки от нас е инжектиран с неизказани илюзии и мечти. Стремежът да получиш повече, отколкото имаш, е валиден, откакто е създаден светът. Мечтите също имат своите диагнози. За да мечтаеш, също трябва и да се трудиш. Мечтата е процес.

- Споменахте „диагноза”, правите ли по-дълбок разрез със „Свалячи”?

- Няма да скрия, че съм търсил обществени рани в този текст. Според мен, те не са локални, а световни. Всеядността на този свят жестоко ме ранява, не мога да се примиря с това и няма и да го направя.


„Малин Кръстев и Геро са гениални актьори. Казвам го с искрената си възхита и благодарност към тях“, твърди Елин Рахнев.

- Какво да очакваме на сцената – красиви пасове или груба игра?

- Единствено сълза и усмивка. Това е моята естествена амплитуда в текстовете ми за театър. И чрез нея се чувствам най-възможен за издишване към света и верен на себе си. А Малин Кръстев и Геро са гениални актьори. Казвам го без преувеличение и с искрената си възхита и благодарност към тях.

- „Свалячи” е своеобразно продължение на вашият „Фенове”, най-поставяният драматургичен текст от съвременен български автор, игран в над 30 държави, гледан от хиляди зрители. Представление, живяло 11 години на сцената на „Сълза и смях” и не само. Какво ви даде то?

- Това представление е един от най-хубавите мигове в живота ми. На третата минута на премиерата вече знаех, че всичко ще бъде различно. Години наред свързвам „Фенове“ с Иглика Трифонова, Вальо Танев, Христо Гърбов и пулса си. Знам, че и със „Свалячи“ ще бъде така.

Играч, не състезател

- Вие самият какъв играч сте? Ако трябва да излезете на терена, коя позиция ще изберете?

- Винаги съм бил халф. Пазя себе си, близките си, приятелите си. Пазя моя свят. Приемам това за единствената си работа. Няма как да бъда друг играч в настоящия си живот и не чувствам друга необходимост.

- Допускал ли сте някой да ви сложи в „Б” група – като автор, като човек дори? Влияете ли се от критика?

- Някога много се влияех от критици. В годините разбрах, че е голяма грешка. С голяма част от тях ме дели пропаст и може би винаги така ще бъде. Никога не съм се чувствал „Б“ група. Приемам своя свят за единствен и споделен. Това ме прави щастлив. Не мога да се състезавам и нямам такава потребност.

- Как се отнасяте към драматургичния си текст, върху който след определен момент нямате контрол? Пазите ли го от интерпретации?

- Никога не пазя текста си и не давам съвети. Аз съм от тези, които абсолютно вярват на режисьора и актьорите и не изпитвам никаква ревност. Досега никога не са ме подвеждали. Така се случи и със „Свалячи“. Вярвам абсолютно в таланта на режисьора Пламен Панев, който е доказал многократно себе си като изключителен. Винаги се притеснявам, когато текстът заживее своя живот, но това е празнично притеснение.

Споделената акустика на текста

- Продажбата – на книга, на музика или на театрален билет, е приравнена към успеха и едва ли не е представяна като доказателство за високо качество. Как талантливите, но не достатъчно комерсиални автори, могат да оцелеят?

- Понякога законите на Създателя и на Съзиданието въобще не са ни понятни и не можем да ги тълкуваме. Например представлението ми „Любов“ с режисьор Лиза Шопова е най-некомерсиалният театрален спектакъл. Но за него просто билети няма. Така че нямам отговор на този въпрос.

- Да живееш без компромиси, да отстояваш докрай позициите си изисква жертви. Кажете честно, струва ли си?

- Аз не знам как се живее по другия начин. Никога не съм го разбирал. За цената знаят най-добре хората около мен – приятели, близки, хората, които ме обичат. Всъщност аз живея единствено и само заради тях и си струва.

- „Обичам „Октомври”, която си купих в Пловдив, докато се разхождах в стария град на сутринта след концерта на „Металика” и трите броя на „Витамин Б“, които открих през студентските години, продаваха се пред входа на СУ.” Открих този читателски коментар под едно ваше интервю. Когато се сблъсквате с подобни признания от читатели, имате ли чувството, че усилията ви, изстраданото в творчеството ви, има смисъл?

- Поезията винаги ме е спасявала и аз естествено живея през нея. Винаги съм казвал, че правя опити за поезия, когато имам медицинска необходимост от това. И „Развяване на минзухара“, и „Октомври“, и „Канела“ си имат своя специална публика. За това казвам, че моят свят е споделен.

- Струва ми се, че напоследък сте свел публичните си изяви до минимум. Защо?

- Защото това, което имам да кажа на света, го казвам в текстовете си. Пораснах и вече мисля, че по този начин акустиката е по-силна.

За табелките и хората

- Според вас доколко съвременният български театър надгражда, разширява умовете и доколко се съобразява, дори подмазва на масовия вкус?

- Не мога да говоря от името на Театъра. Аз лично никога не съм се подмазвал. Ако го направя, няма да се казвам Елин.

- Защо у нас няма меценати, защо липсва този вид култура?

- „Свалячи“ е пример за продукт на меценатство. Имената на Росица Иванова и Димитър Тодоранов стоят на афиша. Казвам го, защото е важно, а иначе меценатската култура у нас не е развита и това е глобален проблем за арта в България. Вероятно ще минат години, докато тя се случи и се превърне в нещо нормално и естествено. Но както повечето неща тук, процесите са бавни и мудни.

- Каква е вашата позиция по казуса „Александър Морфов шеф на Народния театър”?

- Сашо Морфов е и винаги ще бъде един от най-важните хора на България и няма никакво значение каква ще бъде табелката пред името му.

Теория на устойчивия анцуг

- Вие въведохте понятията „фитнес интелигенция” и „анцуг култура”. Претърпяха ли тези понятия и прикачените към тях индивиди някакво развитие?

- Не, оказа се , че това е едно от най-устойчивите неща в днешния пейзаж. Дори си мисля, че „фитнес интелигенцията“ става все по-репресивна. Отвращавам се да говоря за „анцуг културата“, тя е превзела всичко. Разбира се, и двете са като едни всеядни метафори на бита ни и явно няма откачане от тях. Ето тези две неща са една от причините да се крия.

- В интервютата си говорите за протеста срещу властта на парите, срещу оядените хора, срещу онези, които заменят малките неща, с които трябва да живеем – да се обичаме, да си вярваме, да си помагаме. Не е ли това хипарска поза от 60-те? Дали днешното време не изисква по-балансирано отношение към парите и силата им?

- Не виждам нищо лошо в 60-те, нито в хипарската поза. Аз винаги съм бил в други векове. Това е дискомфорт днес, но понякога и те пази. Никога не бих си позволил да давам рецепти как трябва да се живее, приемам живеенето като изключително интимен акт.

- На кого се възхищавате, кого идолизирате?

- Вече нямам идоли. Човек се разделя с идолите си, когато намери себе си. Пътят към „себе си“ понякога е дълъг, безкраен, можеш да преминеш през „Сахари“. Понякога е мъчително. Но, когато се намериш, нямаш повече нужда от образци.

Обаждане от върха на Вселената

- Един-единствен човек наричате свой брат – Кольо Карамфилов. Бяхте неразделни, обменяхте идеи. Какъв е животът ви днес, когато не можете да му се обадите по телефона? Или, може би, е по-правилно да попитам как върви „разговорът“ ви сега?

- Говорим си често. Забраних на всички наши приятели да изтриват телефонния му номер. Вече мина една година, откакто се качи горе при Фелини и Модилиани, и знам, че пак сме заедно. Тук думите никога не стигат и някак нямам продължение…

- „Тази, последната неделя, Кольо Карамфилов тръгна нагоре, метнал се на крилото на сив гълъб – таксито, с което винаги е искал да пътува без абсолютно никакво значение колко ще му струва. Развял огромен копринен шал някъде сред кипнали зелени облаци, с тъмни очила за залези и изгреви, тананикащ си неземното парче на Луис Армстронг What a wonderful world…”. Това е откъс от „Малка приказка за Кольо К.”, която написахте след смъртта му. Къде всъщност отиват бохемите?

- Бохемите отиват там, където им е мястото – в необятното на върха на Вселената и от там продължават да изпълват със смисъл Света. Аз живях и продължавам да живея сред велики бохеми. Така съм искал от дете, така се чувствам най-естествено.