Откъси от интервюта с Атанас Буров, проведени от Михаил Топалов-Памукчиев :

....Аз съм обучаван още от дете да пазя себе си, мислите си, приятелите си и да познавам враговете си. За мене всеки човек е една отворена книга и аз чета в нея. Предложиха ми в 1924г. да вляза в кабинета на проф. Александър Цанков. Аз отказах. Той ме попита:

-Защо така, господин Буров? Защо не приемете? Ще ви дадем което искате министерство, без войната.

Аз му отговорих:

-Мерси, профексоре ( нарочно му казвах, както простите хорица „профексор”, а не професор, за да разбере, че за мене той е един набеден учен, негоден професор, лига, мазник...)

„Аз сключвам сделки –казах – с по-прости от мен хора, аз помагам на по-прости от мене, но не работя под командата на по-прости от мене. Всяка жаба да си знае гьола. Всеки кон – пашата, всяка крава – телето, всеки профан – профанерското обкръжение. Достатъчно са ти профаните от твоя ранг около тебе. Дръж си ги, гледай си ги, аз пък ще погледам театрото отстрана. Плащам си данъците, за да ми устройват забавления. Приемете моите почитания и си вървете по пътя. Нашите пътища не ще се засекат никога – под ваша команда, господин профексоре.”
.....

Власт, която мисли само за себе си, пропада

 

В българската история кризите са съпроводени с обърканост на младежта, на интелигенцията. Помня, в 1929 година, кога завилня кризата в България, аз бях министър на външните работи и изповеданията. И гледах как пред очите ми в София стават невероятни неща. Появиха се някакви хора от Америка и основаха българо-американско дружество за спасение душата на Рудолф Валентино. Болестта вземаше застрашителни размери. Хора, честни и искрени хора, попадаха в тази мрежа на мошеници и даваха пари да се построи паметник на Рудолф Валентино в България. И тези американски и италиански мошеници събраха милиони.

Събраха ги и изчезнаха. Появи се ново течение – да се основе в София клуб на приятелите на Рудолф Валентино. Господи.

Какви глупости не сме гледали в тая наша София. Помня на улица „Леге” N6 ме срещна една сериозна, строга и набожна жена, с лентички в едната ръка и с касичка в другата – слагаше ленти „Руд. Валентино” (помня го и сега този ден) – и ми поиска хиляда лева за паметник на Руди Валентино. Аз отказах. И тя ми се развика: - „Скъперник, мошеник. Мръсник. Отказваш на един светец.” Това бе болест на времето, болест на епохата. В Америка пред урната на Валентино се самоубиваха десетки жени. Казваха, че му били любовници, приятелки и обожателки – и те се самоубиваха.

Заразата се пренесе в Европа – и там започнаха да се самоубиват в кината, като гледаха неговите филми. И президентът на Щатите Кулидж, и техният външен министър Кемел, и Лойд Джордж, и френските държавници – всички бяха потресени и смутени от тези самоубийства. Те видяха, че светът се е побъркал - и се побърка именно поради стопанската криза в онези години.

Стопанската криза бе болест на икономиката, душевната криза бе последствие от нея. Сега, в 1945-1946 година, също има криза и това е криза от немотията, от глада, от липсата, от купоните, от изобилието на болести. С триста грама хляб с купон не се живее.

И въпреки това няма я онази обърканост, която има в кризавите години с препълнените магазини и със слободните хора. Слободията на младите, разпуснатостта на старите, голямото богатство на едни, беднотията на други – всички тези компоненти на живота създават семената на кризата. А изобилието не е добро – то води към излишества. Излишествата – към духовна разпуснатост на нравите. И само един фактор спасява човечеството, господин Памукчиев – селото.

То е катализаторът, то е кондензаторът и на добро, и на зло. То, като огромен пясъчен филтър, филтрира развалената вода и я пречиства. Само селото е способно да спаси от всяка една криза. И това бе шансът на Стамболийски в 1919 година. Той разбра това. Той схвана това и се облегна на селото. Селото също се облегна на него. И те си допаднаха. Но той – повтарям това, направи своята фатална грешка с изборите на 22 април 1923 година – спечели 212 мандата и загуби всичко – власт, пари, влияние, загуби и главата си. Затова никога, никога, господин Памукчиев, не се радвайте много на хубавите неща. Винаги си казвайте: „А, бе, има и бедни, има и страдащи хора – да помислим за тях.” И да им дадем един залък повече. А власт, която мисли само за себе си и врежда само своите хора, е предварително закопана, порочна и престъпна власт. Тя трябва да умре, да загине, както загина партията на Стамболов. От нея няма и помен...
.....

Ние така вървим и в политиката – като ни замирише на тлъста пържола, като видим министерско или депутатско кресло, давай. Давай! И не подбирай средствата.
Вие ще го разберете, само че ще бъде късно, много късно, господин Памукчиев, и ще претърпите – лично вие, грозни и горчиви разочарования.
Защото докато вашите колеги си гледат личния живот и кариерата в София, докато те правят мили очи на големците и политика, ти се занимаваш с мене – падналия, фалиралия политик.
Ти си създаваш илюзия, че ще направиш велика история на България. Дай боже.
Но ти лично ще загубиш, защото хората от твоята партия, комунистите, не обичат еретиците, свободомислещите, хората с далечни, стратегически цели.
Те обичат реалното – властчицата. Мазнинката. Пържолката. Момента. Те са хитри и има кой да ги учи.
Оня там с мустака бди и следи – така, както вие нямате представа как ще бди и как ще следи той – защото България за целия ваш лагер, за цялата ваша комунистическа империя е раят, тя е раят на земята – тя има лозя, градини, масло и малини. Тя има ягоди и вино – вино, вино.
А където има вино, там има и всичко друго за ядене – лозарството е мерило за културата на земеделието на един народ. Лозарството и градинарството.

Вие трябва да храните великия със зеленчуци и с плодове. Той току тъй не влезе в България – той знае, че влиза в рая, влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да ви остави никога да му се изплъзнете. И ще ви се отели волът, докато разберете това. Но аз няма да го видя.
...........

Истинска трагедия е да те поучава пристав или джандар

 

Депутатите спорят, решават, мъдруват над неща, които са могли да бъдат решени за една седмица. А те – цели месеци.

-Но защо? Защо е било така?

-Защото са решавали тези въпроси хора без работа, полуинтелигенти, а не сериозни, делови хора на бизнеса, хора с фабрики, с мини, с гори, с ливади, с чифлици, които са имали сериозна, подчертайте го това, сериозна работа по домовете си, в мините, във фабриките си, в чифлиците си или на нивите си, ако са били селяни.

Но селянин рядко е влизал в парламента. Селянинът си гледа нивата – полуинтелигентът – изборната машина. Селянинът си оре земята, оня му дърдори в салона на училището или на площада, на мегданя. И той, полуинтелигентът, отива в парламента. Тези полуинтелигенти, към които аз слагам и дядо Петко Славейков, са хитри хора.

Те не щат да сеят. Не щат горна камара. Не щат някои по-учен, по-умен да става сенатор и той да одобрява законите, които те, депутатите коват. Защото едно е да гледа едно око, друго е да гледат две очи. И долу, и горе ще решават българи.

И горе, и долу на креслата седят все избраници народни. Но сенатът ще прецизира по-добре. Защото е от по-умни и по-заможни хора, които имат нещо зад гърба си и не разчитат на мизерните два наполеона заплата на заседание.

Някога на парламента се плащаше само на заседание. Има ли те там, получаваш заплата. Няма ли те, нищо не вземаш. Ама бил си болен, нищо – да не си се разболявал.

Трябва да пазиш здравето си и да си здрав. Както волът на нивата оре и трябва да е здрав, да тегли ралото, така и депутатът трябва да е здрав. Не са се уважавали нито мединински уйдурми, нито пък лекарски експертизи и прогнози.

Неее...Няма такова нещо, господин Памукчиев. След време обаче депутатите се сещат, че те именно коват законите, а не друг – и решават, гласуват да им се признават болнични... И от тука започва духовното крушение на българския парламент. Депутатите си вадят медицински – кой ще им откаже, когато те държат и ножа, и хляба, и половината от тях лъжат, че са болни, а те се излежават в хотелите и хановете.

Всеки депутат има много пари. Всеки вади медицински и не идва на заседания. Той знае, че ще му признаят медицинското.

-А защо княз Кирил казва, че духовното падение е започнало поради големите възнаграждения на депутатите?

-Той никога не е бил депутат и не знае какво се получава в парламента и какво – в Англия, Франция, Белгия, Холандия, Дания – най-културните според мене страни в Европа и Света.

-Защо най-културните?

-Защото там законът е закон. Конституцията – конституция. Армията – армия. Полицията – полиция. Финансите – финанси.

Именно от тези фактори се определя културата на един народ.

Има ли добри финанси един народ – той е богат и е добре, както шведският и швейцарският.

Има ли сурови закони, там е добре – всичко е спокойно и полицията свободно работи.

Няма ли уважение към армията, полицията и парламента – горко му на този народ.

Ние, всички ние, приказваме, господин Памукчиев, за голяма, за велика, за демократична българска конституция, но колко хора я познават? Малцина. Колко хора знаят първо задълженията си, а после правата си? Малко са.

Конституцията значи първо задължение, после право.

Ако в Парламента, господин Памукчиев, заседават умни, делови, сериозни хора – земеделски стопани, търговци, фабриканти, чифликчии, предприемачи, делови мъже, които имат хубава работа в къщи, хубави доходи от предприятията си, те няма да протакат заседания и да слушат глупости на самозвани оратори-бърборковци. Не.

Те ще решават бързо и точно законите. И ще си отиват в къщи, да си гледат мините и фабриките. Те нямат нужда от тези 12 000 лева, които плаща държавата на депутат на месеца.

Много бе, много се бърбори в България, господин Памукчиев.

Даскалите бърборят.

Приставите и джандарите бърборят, поучават, а пристав и джандар да те поучават, това е вече истинска трагедия, поповете бърборят в черквите.
..............

Ще ви разкажа един случай, на който аз бях свидетел господин Памукчиев... Пътувам неофициално през Чехословакия. Беше след Първата световна война. Президент там бе Томаш Георг Масарик... Отбих се да го видя, да си побъбрим, да се опознаем, Обичам тези неофициални срещи и разговори. Те са много поучителни. А Томаш Георг Масарик бе име. Бе умен и мъдър човек. Той реши да ми покаже Прага и да ме разведе из нея. Няма охрана. Няма скрита или открита жандармерия да го пази. Вървим двамата и спираме при кебапчии, при търговци, той се здрависва с тях, разговарят си като стари приятели. Седнахме в една сладкарница.

Аз бях свършил цигарите си. И исках да си купя, но нямаше къде. Тогава Масарик извади една голяма банкнота – както нашите пет хиляди лева – много пари в Чехословакия по онова време, и повика едно момченце от улицата, което минаваше покрай нас. (Ние бяхме седнали отвън, на тротоара, на масичките под чадърите, на сянка.)

И му каза.

- Мило дете, иди, моля те, ми купи едни цигари.

Детето взе парите и припна из улицата. Аз се смаях. И го попитах:

-Господин професоре, не се ли боите?

-От какво да се боя, господин Буров?

-От това дете...То може да отнесе парите ви. И да не се върне.

-0, не.

-Но това е дете. То ще ги открадне.

-Никога.

-Откъде сте толкова сигурен?

-Познавам народа си.

-Но това е дете. То не разбира дълбоко психологията на народа, както вие.

-Именно затова...Именно защото не я познава, то е честно и добро дете. Ако всеки познава както мене и вас психологията на класите, на народите, на партиите – може да се усъмни. Но това дете има чиста душа на ангел. То никога не е видяло баща си и майка си да лъжат, да крадат. То е пораснало в бедно, циганско семейство, сред катунари..много е важно господин Буров-каза ми той – къде е живял един народ, както нашия и вашия, под чие робство е бил. Ние бяхме по-щастливи от вас, защото попаднахме в робство под една велика културна западна империя, а вие под една източна дива и варварска империя. Вие цял живот сте били бити, гонени, грабени, изтезавани, лъгани, а ние живеехме под сурови закони, но римски закони – валидни за всички еднакво.

Това е много важно – каза той. Много, много важно.

Законите в дадена страна важат еднакво за всички. Всяка привилегия подкопава закона и го унищожава. Всеки, който внася привилегии за едни и изтезания за други, закопава нацията си.

Австро-унгария имаше хиляди кусури, но тя имаше едно разумно нещо – сурови римски закони. Суров закон, но закон.

Светът се крепи на закона.

Вие, в България, сте нещастни, защото нямате сурови вечни закони.
........................

Парата тук е сладка, в чужбина – горчива

 

Никога не търси печалба извън България. Светът е малък и голям, беден и богат, но той е беден за бедните, богат за богатите. Без пари, без капитал, без помощ отнякъде богат не се става. В света има един милион богати и три милиарда бедни.

Как ще улучиш именно ти, ти бедният, Фортуната, та да станеш богат? Как? Никак... Затова българинът – казвам ви го вече сто пъти – и пак го повтарям – той не може да печели пари навън...

Тук, тука е печалбата – в България. Както аз съм станал богат тук, защо да не станеш и ти? Както баща ми е просперирал тук, в България, защо да не просперираш и ти? Но тук.

Защото парата тук е сладка, в чужбина – горчива. Парата в България е около нас, но кой да я спечели, кой да я види. Иван Евстатиев Гешов наследи сто милиона златни франка от Евлогий Георгиев и ги профука, и ги пропиля. Каква е гаранцията, че ти не си като него – чуждата пара лесно се харчи, а своята се пастри и пази.

-Господин Буров, мога ли да кажа нещо напротив това?

-Чакам ви.

-Как е успял Евлогий Георгиев да забогатее в Румъния? И да стане най-богатият човек там? Той не е ли бил българин?

-А какъв поданик е бил?

-Румънски.

-Грешите, господин Памукчиев – руски поданик. Поданик на великата руска империя. И тя му е дала сирището, тя му е дала първоначалния капитал, защото е бил неин предан агент и разузнавач. Защото той е работил за нея и за нейната кауза в Румъния. В България. Навред, където е бил. Чрез него Русия е имала кантори и пристанища по Дунав, банки, дружества, компании.

Великите империи създават своите агенти и контрагенти, маклери и търговци, като Евлогий, и работят чрез тях – само в Казанлък през 1925-1933 година се настаниха пет чужди фабрики, пет чужди компании. Едната бе фабрика за аероплани, друга за конци, „Коатс”, трета за платове...

Може да ме оспориш, но аз ще ти докажа с факти, че в България най-сладко се печелят пари, когато си умен и пестелив, когато умееш да разиграваш парата, а не да я държиш като баба си във възела. Парата при пара ходи, пара пара прави, когато ти правиш нещо умно и предвидливо.

Защо няма лоша година и лоши печалби за Стоян С. Тевекелиев, за д-р Никола Чилов или за жена му Мара Чилова.

По петдесет милиона на година печелят чиста печалба. В България, в бедна, малка, гладна България. Правят сапун, олио, кюспе, консерви, плодове, зеленчуци и парата вали.

Вали, защото не чакат късмет на този свят. И на него не бива да се разчита. Ще разчиташ винаги на себе си, на волята си, на ума си, на сръчността си, на приятелите си. И най-важното, на парите си. Да се научиш първо да ги уважаваш и да ги командуваш.

-Как?

-Първо ще се научиш за всяка услуга да си плащаш честно. Но да искаш хубава услуга. И като идеш при жена, не отивай с празни ръце. Занеси нещо или мушни нещо под възглавницата, без тя да те забележи. А после тя ще ти се отплати още по-добре.

Ако си адвокат, умри, но спечели делото на своя доверител. Умри, но спечели. Ако си търговец, уважавай клиента си, той ти носи хляба и парите. Цени го като човек, като твой приятел. Търговията е училище за любезност.

Не прави мръсно и сечено на човека, който е до тебе и ти помага в търговията. Ако ти му помогнеш днес, той ще ти помогне утре.

Не бъди злопаметен – забравяй обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави...

И работи по 3 часа след работното си време...

Ако то е регламентирано 8 часа – работи 11 часа.

Това е дяловият капитал в живота. Ако работиш 15 часа, ще забогатееш.

Ако пък отделиш и един час на денонощието за бъдещето – ще си богат. Но без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко.

Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал. Евлогий Георгиев е работил по 22 часа и остави само на един свой наследник – Иван Евстатиев Гешов – сто милиона златни франка.

Българинът може да забогатее само с упорита работа. С нищо друго. Проклятие на съдбата ли е или нещо друго е, но е така.
...........

Висшата цел на един човек, господин Памукчиев, в живота е да забогатее. Да стане силен, независим човек. Защото само богатството и властта гарантират тези неща. Но до властта се стига по нечестни пътища. А богатството, добито с честен труд и ум, то е сладко нещо. Най-сладкото нещо на света. Властникът няма сладък сън, изпитал съм го по себе си. Само търговецът, индустриалецът, земеделецът в село – те имат сладък сън. Но забележи, господин Памукчиев – чифликчията в село не е щастлив човек. За него зърното не е хляб и радост, то е стока. А всяка стока трябва да се харчи и създава грижи. Щастлив е дребният стопанин. Той само се радва на зърното като хляб.

И като види нивата си разлюляна от зефира, казва с радост:

- Хляб се пече.

Като жъне казва:

-Хляб се прибира.

Като падне трошичка, дига я и казва:

-Уважавайте хляба, деца!

Изчезне ли това уважение към хляба, ще изчезне България.


Повече:
http://omdabg.com/
 

 

 

 

 

Атанас Буров

Избиран за народен представител в девет обикновени и едно Велико народно събрание. 
Министър в шест правителства, между които тези на Александър Стамболийски, Андрей Ляпчев и Константин Муравиев (последното преди деветостептемврийския преврат). 
Буров завършва право и икономика в Сорбоната в Париж през 1903 г. След това учи в Швейцария и Англия. 
След 9 септември 1944 г. е осъден на една година затвор от т.нар. Народен съд. 
Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 г.
След освобождаването си през 1945 г. той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. 
През 1950 г. е арестуван и две години по-късно е осъден на 20 години затвор. 
Излежава присъдата си в Шумен и Пазарджик, където умира на 15 май 1954 г.

cao.bg 

 

 

бяха погубени от червените цървули ((((

Червеният лумпен-помияр по дефиниция е невъзможно да разбере какво значи "духовно крушение". Затова и досега гледат като натровени, ако им говориш за нещо такова.
А наследниците им са навсякъде - пребоядисани - в СДС, ДСБ, ГЕРБ - навсякъде - да не говорим за други партии...
"...Властчицата. Мазнинката. Пържолката. Момента."
Знам лично поне два случая за умни комунисти :), отдадени на идеята, хора мислещи и можещи, които след 9 септември са изтикани в девета глуха...и които до смъртта си са скърцали със зъби от мъка и безсилие: "Тези чавдарци ни е...ха мамата!" /на България изобщо/.
Да не говорим за хилядите погубени "класови врагове"(( - мислещи и можещи.
Присъдата на Буров от 1944 г. /за една година затвор/ е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 г.
Присъдата от 1952 /за 20 години затвор/ отменена ли е или как? Той и досега явно си остава един от най-страхотните престъпници срещу комунистическото правителство. То аслъ други имали ли сме последните 66 години?
Подобни хора като Буров сигурно им "бъркат в очите" и им доказват колко са жалки.

Буров е олицетворение на трезвия българин, стъпил здраво на земята, знаещ какво иска и как да го постигне.

Поздрави!

Т.е. вреден за силните на деня лумпени - "политици", "учени" и прочие полуинтелигенти. И през 1944, и през 2010.

Поздрави!

Много точно казано. Позрави за постинга. Уважаван от мен българин, когото чета с удовлетворение и тези записки и монографията на Жоро Цветков, където са речите му.
От него трябва да се учат политиците ни и мъжете - държавници.

"Те са хитри и има кой да ги учи." Те се учат от други "авторитети".

Обаче, както се казва, "не можеш да получиш чернозем, като облагородяваш глина".
Унищожили чернозема, се опитват да го заместват с глина...е какъв ще е резултатът?!
Дали Буров и подобни нему биха се съблазнили от един Vertu? :))