Русия до ден днешен се прави на някаква велика сила, която еднолично си дава сама на себе си правото да подчинява народите.

През 1799 г. Суворов преминава Алпите. Този преход, описан в руската литература  и изобразен в руската живопис, е влязъл в аналите на военната история и досега възхищава любителите на баталните описания и героичните картини. Но във всички разкази за това как са връзвали трупи с офицерски шалове,  за да преминат през Дяволския мост, как са вървели през облаците и са се пързаляли на задните си части по заснежените скали, някак си се губи обяснението защо им е било необходимо всичко това и каква е била изобщо целта на този героичен поход. И наистина, защо един руски фелдмаршал с 20-хилядна войска поема през Алпите към Швейцария?

Целта е била да очистят Швейцария от революционните френски войски, а след това – към Париж. Защото Париж е сърцето на революцията, град, който е провъзгласил свобода, равенство, братство. И смърт на кралете.
Целта е била да бъде усмирена Франция, да бъдат върнати хората в предишното безправие, да бъде възстановен стария ред, да бъде потушена революцията.

От Москва до Швейцария има повече от 2 000 километра, а до Париж са още повече. Тогава няма железопътни линии, няма и автомобили. Руската пехота върви пеш през цяла Европа, за да има възможност на гине по полята на Тоскана в името на робството и да пада в алпийските пропасти за славата на монархията, крепостното право, затворите и цензурата.

Толкова голяма е била силата на руската империя и толкова далеч са стигали войските й, че е можела да вразумяват въстаналите народи, които са нямали нищо общо с Русия.

През 1830 г. въстава Белгия и се отделя от Холандия. Далеч е Белгия от Русия, но зоркият поглед на европейския надзирател прониква навсякъде. Николай I издава манифест, в който заплашва Белгия за това, че се е вдигнала на въстание и че се е отделила, без да поиска разрешение от Санкт Петербург, за това, че е изгонила своя крал и е нарушила реда, за нейните идеи за конституция, свобода и човешки права. И вече войските се готвят да поемат да потушават белгийската революция, но тъкмо тогава въстават поляците и Белгия остава на заден план.

Полското въстание през 1830 г.

Полша въстава три пъти – през 1794 г., 1830 г. и 1863 г. Три пъти поляците въстават срещу много по-силен враг, влизат в бой със стохилядни и двестахилядни армии, идващи от изток, водят партизанска война, загиват стотици и хиляди от тях с мечтата за независима Полша, за свобода и конституция. Хиляди други след разгрома на поредното въстание са изпращани на пожизнено заточение в Сибир.

Три пъти империята потушава полските въстания, потушава ги успешно, успешно избива от главите на поляците самата идея за независимост, успешно беси и хвърля по затворите, успешно гони професори и поети от родината им, за да гладуват и мръзнат по парижките тавани, успешно притиска с цялата си мощ и настоява на своето: Полша е неотделима част от Русия и никога няма да бъде свободна.

Но от позицията на дешния ден виждаме колко безсмислени са били тези упорити, отнели векове усилия Полша да бъде държана на колене. Не им е стигнал нито ума, нито интуицията да разберат в каква посока се движи историята. Само са погубили нахалос хиляди хора.

Сигурно изглежда, че всичко това по никакъв начин не е свързано със сегашната ситуация. Но е свързано и то пряко. Ние и до днес се придържаме към същата линия, и досега се правим на велика сила, която еднолично си дава сама на себе си правото да подчинява народите. Само че Русия вече отдавна не е такава сила. 

В центъра на Будапеща има паметник на генерал Бем. През 1848 г. по време на унгарската революция полякът Бем командва унгарските войски /и става унгарски национален герой/. Но както полските въстания Русия потушава заедно с Прусия, като се разбират предварително коя от тях в кои области ще беси и разстрелва, така и  унгарската революция Русия потушава заедно с Австрия, а по-точно – вместо нея. Логично е да се помисли: какво общо имаме ние с Унгария – да си живее, както си иска! Обаче не, не трябва да се позволява на хората да живеят така, както те искат. И затова руската армия изминава пеш стотици километри до Трансилвания, за да потушава, да разгонва, да усмирява и да връща хората под властта, която ненавиждат и не искат да търпят.

Това е длъжността, която Русия заема от края на XVIII век по собствена воля, а по-точно по волята на Романови – длъжността на жандарм на Европа. Един силен и могъщ жандарм, който изпраща корпуси в Италия и дивизии в Унгария, шпионира Херцен в Лондон, преследва руските политически емигранти във Франция и Австрия. Толкова силен е този жандарм и толкова е упоен от силата си, че започва да си мисли, че е всемогъщ. Отива в Париж да сваля от главите на парижани якобинските шапки и да ги връща към старата власт, а в крайна сметка стига до Екатеринбург, до мазето в Ипатиевския дом /визира се разстрела на Николай ІІ и семейството му през 1918 г./.

В Библията изгонените от хората бесове се вселяват в свине, във филмите на ужасите разни чудовища напускат убитото тяло и влизат в ново и здраво тяло. По същия начин имперската надменност и имперският садизъм се преселват от руската империя в съветската република. И онези, които убиват жандарма в името на свободата, се превръщат в жандарми. И отново недоброжелателният поглед на европейския надзирател не изпуска от поглед държавите, следейки и за най-слабия полъх на свеж ветрец в окупираната от него част на Европа. Отново армии тръгват да потушават с гръм и грохот.

Съветски танкове в Прага през 1968 г.


Всичко е както преди, само въоръжението е друго.
Срещу излезлите по улиците берлински работници през 1953 г. – танкове.
Срещу въстаналите в Будапеща през 1956 г. – танкове.
Срещу Пражката пролет през 1968 г. – танкове.

Случва се същото, както и преди, само словесната обвивка и пропагандните лозунги са различни, нищо повече. Отново Русия като някакво неизбежно и безсмъртно чудовище от Изток се нахвърля и размазва полските, германските, чехословашките стремежи към свобода, демокрация, многопартийност и липса на цензура, отново убива и изпраща на заточение, търси сметка и хвърля по затворите. И отново слепота, само че имперските пердета на очите са заменени със съветски. Както преди това Романови, така и сега генералните секретари не усещат, не виждат, не разбират накъде се движи времето, което те не могат да спрат.

Оглеждайки Европа с мъртвешкия си поглед, те виждат навсякъде живот, жадуващ да бъде живян, студенти, мечтаещи за свобода, работници, мечтаещи за профсъюзи, писатели, ненавиждащи цензурата, демонстранти, протестиращи срещу окупацията. Нито веднъж в закостенелите им мозъци не възниква въпросът: „А защо вършим всичко това? Защо се бъркаме в чуждите работи и налагаме на хората това, което мразят? Защо изразходваме силите на страната си и нейното историческо време, за да потушаваме това, което така или иначе не може да бъде потушено? Нима у нас в Русия, в мизерстващата, пустееща, обезкръвена Русия, няма с какво за се заемем? Нима е задължително Русия да бъде мъчител и плашило?”. Не, една такава проста човешка мисъл никога не им е хрумвала.

Краят на статията - в следващия постинг