Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09.2009 13:53 - „Нашата гордост“ - агиттаблото ни на входа на ЮНЕСКО
Автор: strannica Категория: Други   
Прочетен: 934 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 29.09.2009 13:58


Иво Инджев

Реплика на Едвин Сугарев по повод „гордостта” ни от избирането на Ирина Бокова начело на ЮНЕСКО ме връща към темата, по която писах в рамките на един час след новината за това събитие. Замислих се отново за нашата гордост. Защото един народ е това, което вижда в огледалото на своята гордост.

Хората, които са живели при комунизма, вероятно помнят т.н. агиттабла с надпис „нашата гордост”, които висяха навсякъде в предприятия и учреждения. В рамките на благородното (задължително се подчертаваше, че е такова, за да не се бърка с термина „конкуренция” от речника на вълчия по своя нрав капитализъм) социалистическо състезание трудовите колективи излъчваха свои първенци – реални примерни бачкатори, или измислени „герои на труда”.

Фалшивият вкус към „нашата гордост” избиваше навсякъде. Формираше се целенасочено и методично. Безмилостно дори. Беше забранено да не се гордеем с дружбата със СССР. Тя беше налагана като най-висшата ценност в държавата ни, чиито химн започва с „Горда Стара планина”.. За най-голямо престъпление срещу НРБ се смяташе антисъветизмът – истински, или такъв, който могат да ти вменят.

Ако и тази картина не ви стига като илюстрация за уродливостта на отгледаното в онези години понятие „гордост”, вижте с очите си нейното агонизиращо въплъщение: „нашата гордост” металургичния комбинат „Кремиковци”( известен също с името „Леонид Брежнев”).

Вместо покаяние, от виновниците за комунистическото управление България получи уверения, че БСП се гордее с това наследство. Многократно ни го съобщи, за да не си правим илюзии.

Логично последва гордостта на разобличените като служители или сътрудници на ДС. Почти всички, като на парад, на който поздравяват в хор главнокомандващия, издекламираха: „гордеем се със своето минало”.

Да се чудим ли, че при тази обработка на общественото мнение дойде денят, когато цялата държава с новата й власт ( чак на сесията на Общото събрание на ООН външният министър Румяна Желева занесе и сподели тази общодържавна солидарност), обяви за гордост избирането на Ирина Бокова начело на ЮНЕСКО, лансирана от Г.Първанов?

Щеше да бъде чудно да предложат „чуждо тяло”, роднина на Георги Марков, Никола Петков или Илия Минев. Но такива чудеса тук не стават. Ирина Бокова е напълно представителна за целта.

Ето няколко думи в мерена реч, подходящи като обобщение за случая:

Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

П.Р. Славейков е написал това през 19 век. Ако смените заглавието на елегията му „Жестокостта ми се сломи” с „ Гордостта ни…”, ще се получи, сякаш е писано вчера.

Какво ли ни чака утре?

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/
_____________________________________________________________________

И Едвин Сугарев:

Бокова и срамът

 
Не ще и дума – изборът на Ирина Бокова за генерален секретар на ЮНЕСКО бе събитие, което просто няма как да бъде разчетено еднозначно. То породи спорове и сблъсъци, породи възторжено ликуване и яростно охулване – които много бързо се позиционираха от двете страни на политическата барикада: ликуваха левите, а десните негодуваха.   
  Не всички обаче. За разлика от друг път имаше и люде, които приемаха този избор като положителен знак за това, че страната ни вече е видима за цивилизования свят – и изразяваха готовност да поздравят този избор не защото чрез него се номинираше една видна политическа функционерка на БСП и потомка на класическата комунистическа номенклатура, а просто защото бе избрана една българка. Няма значение каква е – казваха те. Трябва да се радваме и да се гордеем с този избор, тъй като е важен за България.  
Имаме ли основания за гордост, защото „светът” е избрал Ирина Бокова за генерален секретар на ЮНЕСКО? Трябва ли да ликуваме, пренебрегвайки „домашния” въпрос за персонализацията на този избор? Бяха лансирани много и различни негативни отговори на този въпрос – като се почне от това каква калпава и корумпирана организация е ООН и подопечната му ЮНЕСКО – и се свърши с горестното заключение, че този избор е подигравка със страдалците от комунистическия режим: теза, лансирана между впрочем не само от българи и не само в България (най-остро между впрочем я постави известният писател от български произход Илия Троянов).

Не малко от изразилите публично своето мнение по този въпрос заявиха, че не се гордеят, а се срамуват от този избор.
Имат основание – изборът е наистина срамен – но не с това, че е избрана Ирина Бокова.
Срамен е с дълбинните нравствени деформации, срамен е с гузната съвет и двойния аршин, които се крият под повърхността му.
Срамен е – иначе казано – не толкова със своето персонално въплъщение, колкото с неговите политически, нравствени и – държа да подчертая, не на последно място! – естетически основания.

Няма да споря с ликуващите по повод избора на Ирина Бокава – няма никакъв смисъл да се спори с тях.
Няма да споря и с отричащите този избор: защото всички те са прави в своята аргументация. Да, ЮНЕСКО заедно с шапката ООН е калпава и отживяла времето си организация, чието място е в музея на ХХ век.

Да, да избереш на най-високия постиган от една млада демокрация пост не просто комунистически функционер, но и знаков представител на комунистическата кланова структура, е не просто съмнителен, но и направо циничен избор. Да, този избор легитимира порочния модел на прехода в България – а с това и кагебисткия сценарий за тъй наречената „перестройка” в източния блок: запазването на властовите позиции на партокрацията срещу отказ от сбърканата икономическа доктрина – задено с отдавна пропадналата надпревара във въоръжаването и несвестните бълнувания за световно госдподство на комунизма.
Да: в крайна сметка и самият избор трудно може да бъде повод за гордост, тъй като се дължи на серия случайности – например решението на австрийския еврокомисар Бенита Фереро-Валднер да се откаже от надпреварата след третия тур и да призове поддръжниците си да гласуват за Бокова – или антисемитските изказвания на основния й конкурент – египетския министър на културата Фарук Хосни, вследствие на които Бокова се оказа избрана от странен конгломерат: от жаждуващата реванш за серията изборни поражения в Европа световна левица – и от световното еврейско лоби.
Чак на последно по значимост място мога да се вместят средствата, отпуснати от българската държава за нейната лобистка кампания – и персоналните усилия на българския президент, който я водеше навсякъде със себе си – бидейки персона нон грата за цивилизования свят, но затова пък често канен в разни затънтени държавици и близко-източни деспотии.

Тъй като вече споменах крайно невъзпитания от гледна точка на етническата толерантност израз „световното еврейско лоби”, бих искал първо да подчертая, че нямам никакви пристрастия към антисемитизма – напротив, смятам го за допотапен и нравствено уродлив.
Но ще се възползвам от този повод, за да задам основния въпрос, който би трябвало да ни вълнува по повод избора на Ирина Бокова: ако тя беше дъщеря на Гьобелс, дали щеше да бъде избрана тъй лесно и безпроблемно за генерален директор на ЮНЕСКО?

Предчувствам негодуващите възражения и възклицанията: е, това вече е прекалено! Само че прекалено ли е наистина?
Задавам този въпрос, тъй като разлика има само в мащабите на пропагандата и в интелектуалния потенциал (за съжаление не в полза на Георги Боков) – но не и в идеологията.
Националсоциализмът е клон от голямото дърво на световния комунизъм – и е като него идеология на насилието – защото е все едно дали провеждаш геноцид, унищожавайки раса (при националсоциализма) или класа (при комунизма).

Много далеч съм от мисълта да прехвърлям греховете на бащите върху гърба на децата им: не, Ирина Бокова не носи никаква отговорност за просташката идеология, вменявана десетилетия наред на всички българи чрез ръководения от баща й печатен орган на партията с голямо „П” – в. „Работническо дело”.

Интересува ме нещо по-важно: разликата в критериите. А именно: защо би било невъзможно да изберем за генерален директор на ЮНЕСКО дъщерята на Гьобелс, защо подобен избор ни изглежда кощунствен и невъзможен, а избирането на Бокова се смята за „победа на демокрацията” – както писа по този повод френският в. „Фигаро”?

С какво по-точно комунизмът е по-малко скандален, по-хуманен, по-заслужил уважение и доверие в сравнение с фашизма? Може би лагерите в руския ГУЛАГ са били по-приемливи от фашистките концлагери? Може би там са загинали по-малко невинни и са съсипани по-малко човешки съдби? А тези представители, дето са гласували за Бокова, дали са чели поне един ред от Шаламов и Солженицин?

Или може би – понеже става дума за ЮНЕСКО – руският режим е имал по-адекватно отношение към културата и образованието? И как по-точно се е изразявало то – подпечатано с кръвта на Бабел и Манделщам – или на Райко Алексиев и Георги Марков? Подковано със здрави макаренсковски и лисенковски принципи, окрилено от партийност и класова осъзнатост?

Да, разбира се, няма значение кой е баща на Бокова. нито пък кой е брат й – същият онзи Филип Боков, дето по повод полувековния терор на неговата партия над българския народ казваше, че „БСП поема вината, но вече само с мезета”.
Има значение обаче това, че днешния генерален директор на ЮНЕСКО беше министър на външните работи в правителството на Жан Виденов, което докара страната ни до трета национална катастрофа. Или че беше неуспял кандидет за вицепрезидент – през същата тази 1996-а, в края на която инфлацията беше стотици проценти, спестяванията на българите – преточени в джобовете на кредитните милионери, а заплатите се измерваха с мизерните 10-15 долара на месец.

Има значение, но не кой знае какво.Може би има лично значение, може би този нравствено уязвим бекграунд е от компетенциите на самата Бокова, може би би създавал проблеми на съвестта й – в случай, че въобще има такава.

Големият проблем обаче не е там. Големият проблем е липсата на отговор по въпроса защо мерим двата най-ужасяващи и напълно съпоставими режима в най-кървавия век от човешката история с различен аршин. Защо единият е заклеймен навеки, а свързаните с него – белязани с неизличима дамга, а другият е дотолкова приемлив, че принедлежността към него и към преките му наследници не носи никакви негативни реакции – и може да бъде пренебрегната с лека ръка?
Защо при падането на Берлинската стена тъй нареченият цивилизован свят прие, че хуманизирането и смяната на системата в Дивия Изток може да бъде поверено не на тези, които срутваха, а на тези, които градиха стената? Кой и защо реши, че те са също толкова легитимни, а в ред случаи – и предпочитани партньори?

Може би защото фашизмът и комунизмът се оказаха врагове в голямата битка на ХХ век: Втората световна война?
Дали пък някой не си спомня, че заедно я започнаха, като нападнаха, превзеха и си поделиха Полша?
И дали някой в България не помни пълното одобрение на родната комунистическа партия за този варварски акт, демонстрирано по това време?
Или пък за някого е било наистина толкова голяма тайна какво е станало с полските офицери в Катинската гора? Или пък никой не е знаел къде отиват ешалоните, наблъскани с воювалите допреди дни руски войници, чийто единствен грях е бил, че са видели с очите си един друг свят, по-различен от Сталиновия зандан?

Всички всъщност са знаели – много добре са знаели за каква месомелачка става дума. Знаели са, но са имали по-висши задачи и съображения – и затова са спазвали здравословно морално равнодушие спрямо делата на сатрапския си съюзник. Затова са решавали съдбата ни, пишейки на салфетка оферти от рода на следната: Гърция – наша, България – ваша, Югославия – фифти-фифти.

Заради това е гузността, заради това е и двойния аршин при съизмерването на сатрапиите: заради тези оферти и заради сродни сделки при падането на Берлинската стена.
След Ялта дойде Малта – можем да си представим как са вървели преговорите между другарите и техните западни партньори.
Нещо такова: добре, спираме размахването на адрени куфарчета, махаме плановата икономика, даваме гласност и право на собственост – но го правимние, а не някой друг – и няма да ни пипате: нито нас, нито децата ни, нито тлъстите ни сметки във вашите банки.

Заради това комунизмът е приемлив – включително с още по-уродливите му съвременни издания – като Русия на Путин например. Затова левият Шрьодер продължава кариерата си като бос в „Газпром”, а дясната Меркел прави мили очи на кремълския диктатор. Затова нищо няма значение: телата на четвърт милион чеченци, кръвта на Анна Политковская, произходът и веруюто на Ирина Бокова.

И затова би трябвало да се срамуваме: за това морално равнодушие, за този цинизъм, с който мерим света и себеподобните си. Няма никакво значение кой е генерален директор на ЮНЕСКО – имат значение критериите за моралния ни избор: не левия или десния, а всеобщия, човешкия – доколкото става дума за световна организация, а не за развъдник на номенклатурни плъхове.
 
Защото когато мериш едно с различен аршин – все едно поради колко важни исторически или други причини – то цялата ти система започва да куца.
Ценностната – и естетическата включително, защото комунизъм плюс култура, респективно комунист начело на културна организация, ражда винаги нонсенс – и винаги кич.

Збигнев Херберт го е написал в прочутото си стихотворение „Силата на вкуса” – за тези „
момчета с картофени лица /много грозни момичета с картофени ръце”, за този „ракиен Мефисто с ленинска куртка” който „пращаше в районите внучетата на Аврора”.
От една грозна, просташка и убога идеология просто няма как да се роди реална грижа за човешката култура – може да се яви само манкиране на такава, само също тъй убоги, чалгаджийски подобия.

Съгласието с тези подобия и с тази убогост покварява.
И наистина няма вече нито ляво, нито дясно: има Кремълска деспотия, с която цивилизованите демократи си говорят, защото оттам били благоволили да прекратят студената война, или защото били плъпнали по земите им едни тръби с газ, или защото руската мечка хапе и не трябва да я дразним.
И има един Китай, който от десетилетия провежда геноцид в Тибет и Сяндзин – но с който никой не иска да се кара, защото бил много голям и произвеждал много неща.

Ето от това ме е срам, а не просто от избора на Ирина Бокова. Сам по себе си този избор е знак. Но знак, който говори – и говори за това, за което най-често се мълчи.

http://www.svobodata.com/
 


Тагове:   юнеско,


Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: strannica
Категория: Други
Прочетен: 1506742
Постинги: 440
Коментари: 1501
Гласове: 8985